Той подпря брадвата на стената и откъсна ивица плат от тениската си. Съжалявам, Брук. Взе продълговато остро парче стъкло от пода, уви плата около единия му край и си направи импровизиран нож. Дръпна здраво маркуча и отряза четири дължини от дебелата гума, после завъртя макарата обратно. Грабна брадвата и хукна назад към учебната зала.
— Луиджи! — повтори настойчиво граф Де Крешенцо. — Направи каквото ти се казва.
Корсини изглеждаше парализиран. Очите му се изцъклиха. Гледаше колегите си, примрялата жена на пода, автомата на руснака, насочен към черепа й.
— Твърде бавно — каза Анатолий и натисна спусъка.
Възмутеният вик на Де Крешенцо беше заглушен от тройния изстрел.
Челюстта на Корсини увисна. Силвестри започна да се люлее напред-назад със стола си, запушил уста с юмрук, за да не изкрещи от ужас. С безмълвно отчаяние Де Крешенцо наблюдаваше последните конвулсии на жената, потрепването на крайниците й, предизвикано от централната нервна система. Миризмата на смърт и барут изпълни малката стая. Изведнъж нещо в гърлото му изригна и той повърна.
Роко Маси се обърна спокойно към Корсини.
— Можем да правим това цял ден, ако не ни дадеш кода.
Пълният мъж не искаше повече смърт. В очите му имаше сълзи, когато грабна клавиатурата и написа цифрите, преглътна и натисна „ентър“.
Анатолий кимна доволно, когато на екрана се изписа „КОД ВАЛИДЕН“. После се обърна към Силвестри.
— Сега е твой ред.
17
Сканети и Беломо минаха през коридора на втория етаж на сградата и отвориха с ритници всички врати. Беломо беше два метра напред, когато вдигна ръка и наостри уши. Беше чул нещо.
Напред в тъмния коридор се виждаше двойна врата. Беше леко открехната навътре и през пролуката от прозорците на стаята се процеждаше слънчева светлина. Двамата се ослушаха. Зад вратата се чуваше мъжки глас. Говореше бързо на италиански нещо за Ботичели. Звукът беше тенекиен и равен и те разбраха, че е от телевизор.
— Някой го включи току-що — прошепна Сканети.
Беломо кимна. Както слушаха, звукът изведнъж спря, сякаш някой го беше пуснал, без да иска, и сега бързо поправи грешката си.
Двамата изритаха вратата и се втурнаха в стаята.
Посрещна ги мощен удар, който ги просна по гръб и изби оръжията от ръцете им.
Бен засили масивната дъбова маса, чиито крака бяха завързани с две парчета от маркуча за греда на тавана, и тя полетя към вратата в идеална дъга и се стовари върху двамата, когато влизаха в стаята. Бен отскочи настрани, за да избегне обратния ход на огромното махало.
Единият от двамата не помръдваше. Другият охкаше и се опитваше да стане от пода. Лицето му беше окървавено. Беше онзи, който уби Марчело Перуци с безразличието, с което би смачкал бръмбар. Бен взе брадвата иззад вратата и притисна с металната й част врата му, така че го залепи за пода.
— Как се казваш? — попита тихо.
— Върви на майната си.
Бен притисна по-силно и лицето на мъжа стана мораво. Масата, изглежда, го беше фраснала през устата, защото от ъгълчетата течеше кръв.
— Как се казваш? — попита отново Бен.
— Сканети.
— Не си където трябва, Сканети. Имаш ли си първо име?
— Антонио.
— А той?
— Бруно Беломо. — Отговорът прозвуча като стон, защото Бен натисна с брадвата малко по-силно.
— За кого работите?
Сканети изплю кръв и изсумтя. Бен махна брадвата от гърлото му, стисна по-добре дръжката и замахна с всичка сила към дъските на пода. Дървото се разцепи и от срязаните четири пръста на лявата ръка на Сканети плисна кръв.
— Така ще спестиш пари от уроци по китара — отбеляза Бен.
Писъците на Сканети отекнаха по коридора. Той се сгърчи от болка и притисна ранената ръка под мишницата си.
— Мисля, че започна да ми казваш за кого работите — каза Бен и приклекна до него.
— За руснака — простена Сканети. — Не знам как се казва, кълна се!
Бен познаваше това изражение. То означаваше, че човекът току-що е разбрал с кого си има работа — с враг, способен съвсем спокойно да го разкъса на парчета. Моментът беше страшен дори за хладнокръвен убиец като Антонио Сканети. Бен знаеше от опит, че при толкова силен стрес човек е готов да каже всичко, само и само да изчезне ужасът. Истината обикновено бе първото нещо, което успяваше да изрече.