— Беломо и Сканети не отговарят.
Анатолий не му обърна внимание.
— Благодаря за съдействието, господа — каза той на руски на тримата собственици на галерията. — Това беше всичко.
Остави картината на единия шкаф, свали автомата си и се обърна към Корсини. Лицето на дебелия лъщеше от пот. Той понечи да вдигне ръце с разширени от ужас очи, когато видя цевта на оръжието. Анатолий цъкна с език, ухили се и автоматът подскочи в ръцете му. Корсини се изопна назад, събори стола и падна тежко на пода. Анатолий завъртя автомата към Силвестри и натисна спусъка.
— По дяволите! — изруга той. — Празен е.
Роко Маси му хвърли нов пълнител. Анатолий изсумтя, хвърли празния и щракна новия на място. Зареди.
— Животни! — просъска Силвестри.
Следващите му думи бяха заглушени от изстрелите, които го събориха настрани и изпръскаха стената зад него с кръв. Пиетро де Крешенцо се беше свил като животно в капан и трепереше от ужас, когато Анатолий се обърна към него. От цевта на автомата излизаше тънка струйка дим. Анатолий я духна и се засмя. Направи крачка към Крешенцо.
— Беломо! Сканети! Обадете се! Къде се дянахте? Приемам — извика Роко Маси по радиостанцията.
Докато крачеше по коридора, Бен върна радиостанцията на канала, който използваха бандитите, и чу дрезгав глас: „Беломо! Сканети! Обадете се! Къде се дянахте? Приемам“.
Бен натисна бутона за предаване и каза:
— Боя се, че Антонио и Бруно няма да се присъединят към нас. В момента са възпрепятствани, така да се каже.
Последва стъписано мълчание.
— Искам да говоря с руснака — добави Бен. — Веднага.
След още миг мълчание се чу друг хриптящ глас. Говореше италиански, но със силен акцент. Руснакът.
— Кой, по дяволите, си ти?
Руският на Бен не беше така добър, както италианският му, но беше достатъчен, за да предаде посланието си.
— Ако си тук, за да крадеш произведения на изкуството, предполагам, че ще искаш да правиш бизнес. Приемам.
Пауза.
— Слушам — просъска гласът.
— Имам оферта — продължи Бен. — Ето ги условията. Полицията пътува насам. Ти и хората ти ми предавате оръжията си, а аз ви обещавам, че някой ден пак ще сте свободни хора. Може би след едно-две десетилетия, но все пак. Чувам, че в италианските затвори храната била много добра. Приемам.
Този път паузата беше по-дълга.
— Интересно. А ако реша да поема риска?
— Ако нараниш още някого от онези хора, днес ще е последният ден от живота ти.
— Разбирам. Ти си от онези, които могат да се оправят с цяла армия, нали? Ще ме сриташ по задника заедно с всичките ми приятели? Съвсем сам?
— Сканети и Беломо не ме затрудниха особено.
— Не знаеш с кого си имаш работа. Мисля, че ти трябва да се предадеш. Ще ми се да се запознаем.
— Може би ще стане.
— А може би ще продължа да убивам заложници, докато не се появиш.
— В такъв случай ще оттегля офертата си. Ти и хората ти ще умрете.
— Доста смела закана.
— Това е обещание — каза Бен. — Офертата все още е на масата. Помисли си.
И той изключи радиостанцията.
19
Анатолий захвърли радиостанцията и изсумтя. Беше забравил за Пиетро де Крешенцо, който се свиваше на стола си и трепереше в очакване на куршума.
— Кое е това копеле? — попита Роко Маси.
— Откъде да знам?
Спартак Гурко влезе в стаята, стиснал оръжието си в ръце. Не обърна никакво внимание на жената и двамата убити на пода, нито пък на локвите кръв.
— Повикал е карабинерите — обади се Роко.
— Майната им — каза Анатолий, а Гурко се засмя.
— Трябва да изчезваме от тук — настоя Роко.
Анатолий грабна графиката на Гоя.
— Елате с мен — извика той и излезе от стаята.
Другите го последваха до помещението, където Риков, Туркин и Гароне държаха останалите заложници. Сега хората бяха доста по-спокойни и се чуваше само хлипането на момченцето, което майка му люлееше в прегръдките си. Няколко души вдигнаха изплашени погледи, когато влезе Анатолий. Той прибра графиката в специалното куфарче, затвори го и кимна на Риков и Туркин.
— Иля, Виталий, горе има някакъв тип, който си мисли, че е Джон Уейн. Хванете го.
— Може да е навсякъде в сградата — възрази Роко. — Получи каквото искаше. Време е да изчезваме.