Гурко и Маси се втурнаха през дима и изскочиха навън през счупен прозорец. Хукнаха с всички сили. Преодоляха ниската стена и бързо изчезнаха през ливадите към гората в далечината.
23
Бен изхвърча от библиотеката точно навреме, за да види тежковъоръжените карабинери да се тълпят в коридора. Той размаха ръце и извика с цяло гърло: „Не! Има заложници!“, но гласът му бе заглушен от изстрелите, с които двамата въоръжени бандити изтласкаха полицаите към фоайето. Бен успя да разпознае по-едрия от стрелците. После се наложи да отстъпи в библиотеката и да закрие лице, за да се предпази от летящите парчета, защото онези двамата започнаха да дупчат всичко с автоматите си. Върна се при момичето и се опита да го прикрие от заблудени куршуми, но големият въпрос беше как да постъпи, ако онези двамата влязат при тях.
След миг обаче стрелбата се премести към галерията. Бен изтича обратно до вратата, но там го посрещнаха карабинери с насочени оръжия. Вдигна ръце и сплете пръсти над главата си. Докато го приближаваха, той им обясни, че е от гостите на изложбата. Груби ръце го сграбчиха и го заблъскаха към фоайето.
В този момент в галерията избухна гранатата. Цялата сграда като че ли се разтърси.
— Исусе Христе! — изпъшка сержантът, който стискаше Бен за ръката.
Пусна го и хукна заедно с останалите към изпотрошения остъклен коридор, от който се носеше гъст черен дим. Тъй като никой не го спираше в суматохата, Бен тръгна след тях през лютивия дим. За пръв път, откакто беше започнало нападението, той отново се озова в изложбената зала.
Колкото и други нападатели да бе имало, се бяха изпарили. След себе си бяха оставили бойно поле. Горящи трупове на полицаи, други все още бяха живи, но осакатени и се мъчеха да се измъкнат от огъня. Счупени стъкла покриваха пода. Много от безценните експонати бяха унищожени.
Бен не мислеше за тях. Сърцето му се качи в гърлото. От заложниците нямаше и следа. Тогава погледна през отворената врата към страничната стая.
Крак. Някой лежеше неподвижно. Той се втурна в стаята.
Очите му се разшириха.
Заложниците бяха там. Или каквото беше останало от тях. Повече от трийсет мъртви тела. Някои лежаха на пода, други бяха подпрени на стената. Навсякъде имаше кръв, парчета мазилка и прахоляк, отломки и гилзи от автоматично оръжие.
Бен чу някой да стене. Оцелял. Спусна се нататък. Нечия ръка се показваше между труповете и опипваше наоколо. После покрито с прах, набраздено от струйки кръв лице. Граф Пиетро де Крешенцо. Бен се огледа и си даде сметка, че още няколко от жертвите се движат.
Тогава видя Донатела и Джани.
Той се олюля и се подпря на стената. Затвори очи, почувства се зле. После помещението се напълни с карабинери.
Бен дори не забеляза, че го изправят и го извеждат. Не обърна внимание на пращенето на радиостанциите, на виещите сирени и на хаоса наоколо, когато го изведоха навън, когато го накараха да седне и го завиха с одеяло.
Пътуването с линейката мина като в сън.
24
Когато линейките пристигнаха пред входа на спешното отделение на болницата „Сан Филипо Нери“ в Рим и ранените бяха поети от болничния персонал, навън вече се спускаше мрак. Бен отказа инвалидната количка, на която парамедиците се опитаха да го сложат. След няколко минути го вкараха в ярко осветена манипулационна, дадоха му да попълни някакъв формуляр и го оставиха известно време сам. Той седна на леглото и подпря главата си с длани. Не вдигна поглед, когато дойде сестрата, за да се погрижи за рамото му. Не й каза нищо, когато тя сряза окървавената тениска и започна да почиства раната му. Почти не усети паренето на спирта и убождането на иглата с упойката, когато тя се готвеше да зашие раната. Беше твърде далеч, обзет от бурни чувства на гняв, вина и отчаяние.
За пръв път в живота си доброволно беше оставил полицаите да провалят деликатна операция със заложници. Това противоречеше на цялото му обучение и опит. И какъв беше резултатът?
Къде ти беше умът?
Нямах избор.
Нищо подобно. Имаше. Можеше да спасиш тези хора.
Вече нямаше значение колко силно стискаше клепачи и юмруци. Нямаше да прогони образа на мъртвите Донатела и Джани. На изцъклените им очи. На разкъсаните от куршумите дрехи, на кръвта им, която лъщеше на пода. Спомни си как го гледаше момчето, когато го улови за ръка и го поведе по пътя. Спомни си облекчението по лицето на младата майка, когато заведе детето при нея. Беше толкова сърдечна и жизнена. И момчето й, толкова умно и будно… с цял живот пред себе си…