Сега двамата лежаха в моргата в същата тази болница. И всичко това можеше да бъде предотвратено.
Бен не забеляза кога сестрата е излязла от стаята. Времето минаваше неусетно. После някакъв глас наруши мислите му. Вдигна очи, за да види кой споменава името му, и видя двама души в тъмни костюми.
Веднага разбра, че са полицаи. Единият остана край вратата, другият се приближи.
— Синьор Хоуп? — повтори полицаят. — Аз съм капитан Роберто Ларио от подразделението на карабинерите в Рим.
Говореше английски свободно, макар и с акцент. Бен се вгледа в него продължително, без да отговори. В него напираха стотици чувства, искаше да каже хиляди неща. Не само той обаче се чувстваше зле. Усещаше осезаемо гнева и отчаянието на двамата мъже. Виждаше мрачните изражения на лицата им и тъмните кръгове около очите. Нямаше да спечели нищо, ако излееше гнева си срещу тях.
— Аз съм Бен Хоуп — отвърна той накрая.
Ларио му подаде бяла риза, изгладена и сгъната.
— Дано да е точният размер.
Бен я взе и я облече. Леко му стягаше на гърдите и притискаше превръзката на рамото му.
— Трябва да ви задам някои въпроси — каза Ларио. — Долу ни чака кола.
Затворил очи, Бен мълчеше, докато полицейската кола без отличителни знаци „Алфа Ромео 159“ се носеше по улиците на Рим. Никой не говореше. След петнайсет минути въоръжени войници пуснаха колата в охраняван вътрешен двор. Ларио и колегата му въведоха Бен в сграда с тежки решетки на прозорците. Италиански знамена и емблемата на карабинерите украсяваха главното фоайе. Същата мрачна атмосфера цареше и по кънтящото стълбище, и по коридора към някакъв кабинет. Въведоха го вътре и мълчаливият изчезна. Ларио предложи кафе. Бен учтиво отказа.
Бюрото на полицая беше затрупано с документи. Той разчисти купчината настрана, извади бележник и химикалка и се впусна в дълга тирада за кошмарните събития от деня.
— Колко са оцелелите? — прекъсна го Бен.
Ларио изду бузи.
— Единайсет.
— От трийсет?
— Трийсет и един посетители на изложбата, тримата собственици на галерията и две секретарки. Плюс момчето. Общо трийсет и седем. — Ларио направи пауза. Следеше изражението на Бен. — Аз също загубих много хора. Седемнайсет души мъртви, трима, които може и да не оживят, и още осем ранени.
— Не бих нарекъл това успешна операция — каза Бен.
Ларио разпери ръце, сякаш се канеше да каже още нещо, после ги отпусна.
— Не е.
— Какво стана с момичето? — попита Бен. — На около петнайсет, русокосо. Беше в библиотеката.
— Клаудия Ардженто. Изпаднала е в шок. Сега я лекуват. Родителите й също са оцелели.
— Радвам се — промърмори Бен.
И наистина се радваше.
— Сега… знам, че денят е бил дълъг и труден, но трябва да ми кажете всичко, което знаете.
Бен обясни как се е озовал далеч от групата, когато започнало нападението.
— Така че не видях всички нападатели. Очевидно обаче си имаме работа с професионална банда. Имаше италианци и руснаци. Колко арестувахте?
— Двама — отвърна Ларио. — Много искам да разбера следното… намерихме двама души да висят от един балкон, завързани за глезените с маркуч.
— Успях да се справя с тях — каза Бен. — Извадих късмет, това е.
Ларио кимна. Чукна с пръст папката на бюрото си и я отвори. Бен се досети какво съдържа полученият факс.
— Запознах се с военното ви досие, синьор Хоуп — каза Ларио. — Тоест с онази част, която ми позволи да видя британското вътрешно министерство. Разбирам, че сте човек… как да се изразя… със специфични умения.
— Бях — кимна Бен. — Сега съм пенсиониран.
— Разбира се. Кажете ми следното. Пръстите на лявата ръка на един от арестуваните липсваха. Хората ми ги намериха в сградата. Интересно ми е да чуя вашето обяснение как това би могло да се случи.
Бен сви рамене.
— Наистина нямам представа. Може да си ги е прищипал на някоя врата.
Ларио се усмихна и записа нещо в бележника си.
— Намерихте ли двамата в пещта? — попита Бен.
Ларио го погледна с недоумение.
Така си и мислех.
— На втория етаж има секция по керамика — каза Бен. — В една от пещите ще намерите двама от руснаците. Живи, разбира се, ако не са се задушили досега.