Ларио го изгледа, после грабна телефона и изстреля водопад от инструкции.
— Отбележете още нещо — добави Бен, когато Ларио свърши. — Един от нападателите, които вашите хора допуснаха да избяга, има характерна особеност. Хетерохромия.
Ларио го изгледа с недоумение и Бен обясни:
— Очите му са с различен цвят. Едното е кафяво, а другото с цвят на лешник. Забелязва се само ако се вгледаш отблизо. Още повече го отличава физиката му. Не е кой знае колко висок… едва ли е повече от един осемдесет и пет, но е як като танк. Вероятно се занимава с бодибилдинг и взема стероиди.
Ларио продължи да записва.
— И този тип… руснак или италианец беше?
— Не го чух да говори.
— Информацията взе пак е полезна — отбеляза Ларио. — Благодаря. — Замисли се, присви устни озадачено. — Питам се дали бихте могли да ме осветлите за двамата мъртви престъпници, които заварихме… Единият беше на аварийното стълбище, застрелян с деветмилиметров пистолет. Другият беше в библиотеката, където открихме Клаудия Ардженто.
— Анатолий Шиков — каза Бен.
— Знаете името…
— Дочух какво си говорят.
— Разбирам. Пропуск от тяхна страна. Така, Шиков. Смъртта му е настъпила по необикновен начин, меко казано. Предполагам, нямате представа защо в черепа му се е забила брадва.
Брадва ли? Бен сдържа усмивката си и лицето му остана безизразно. Като че ли можеше да се хване на такъв стар номер…
— Боя се, че нямам никаква представа как е станало това.
— Разбирам.
— Освен това бандитите се караха помежду си — добави Бен. — Не ме питайте защо, но ми се стори, че са на нож. Така успях да заключа онези двамата. Стреляха си един друг в краката. Може би това обяснява и брадвата. И отрязаните пръсти. Кой знае?
Ларио го погледна.
— В краката ли казахте?
— Да. Вашите хора ще потвърдят, когато ги намерят.
Ларио се вгледа в Бен продължително, сякаш искаше да открие и най-малкия знак за лъжа. Устните му отново се извиха в едва доловима усмивка.
— Предполагам, никога няма да разберем какво точно се е случило.
— Беше много объркано — каза Бен. — Събитията се развиха много бързо.
— Предполагам, вече сте отвикнали да сте… как да се изразя… в центъра на събитията?
— Както се вижда от досието ми, напуснах армията преди няколко години. Най-страшното нещо, което ми се налага да правя напоследък, е попълването на данъчната ми декларация.
— В такъв случай няма да ви отегчавам повече, синьор Хоуп. — Ларио стана и издаде брадичката си напред. — От името на правителството и народа на Италия — каза той тържествено — искам да ви благодаря за онова, което направихте.
Бен стана и двамата се ръкуваха.
— Не беше кой знае какво.
— И така да е, пак сме ви благодарни. — Ларио посочи през прозореца с решетка към двора. — Колата ви е там. Намерихме паспорта и личните ви вещи вътре и си позволихме да я докараме при нас. Ключът е при дежурния сержант.
— Значи съм свободен да си тръгна?
Ларио кимна.
— Макар че може да се наложи да ви извикаме да дадете показания на определен етап от разследването. Ако възникне такава необходимост, предполагам, можем да ви открием на адреса ви във Франция.
— Разбира се — кимна Бен и тръгна към вратата.
— Синьор Хоуп?
Бен се обърна. Ларио се беше подпрял на бюрото си и го гледаше с любопитство.
— Разбира се, нямаше да ви разреша да си тръгнете, ако допусках, че има и най-малката… нередност в разказа ви за събитията. Разбирате ли какво искам да кажа?
— Нередност като…
Ларио махна с ръка.
— Няма значение. Намирам за съвсем правдоподобно онези мъже да са се простреляли един друг в краката. Както съм сигурен и че има обяснение за инцидента с ръжена и отрязаните пръсти.
— Значи е било ръжен? — учуди се Бен.
— Моя грешка.
— Когато бандитите се карат… Знаете по-добре от мен какви неща се случват.
— Да — кимна Ларио. — И сигурно не е нужно да се тревожа за каквито и да било нередности по време на остатъка от престоя ви в Италия?
— Ни най-малко. — Бен се усмихна. — Защо?
— Прав сте. Защо?
— Така или иначе, утре летя за Лондон. — Бен погледна часовника си. Минаваше един часът. — Или по-скоро днес. Полетът ми е в четири следобед.