Когато чу приближаването на лекия самолет, часовникът му показваше 7 и 6 минути. Лекото жужене в далечината постепенно се засили, после видя бялата точка в небето на стотина метра над гората. Не го изпусна от очи, докато пилотът изравни машината с пистата и я сниши. Кацна безупречно. Чу се глухият удар на гумените колела в бетона, после пилотът приближи самолета съвсем близо до хъмвито и спря. Страничната врата се отвори и Майски отиде да посрещне пристигащия.
Спартак Гурко слезе от самолета с безизразно лице. Носеше само черното куфарче, което висеше на рамото му.
Нямаше ръкостискания. Нито поздрави. Нито обяснения. Нито „радвам се, че успя“ или „съжалявам за случилото се“.
— Къде е той? — попита Гурко.
— В кабинета. Не е излизал, откакто научихме. Не е помръднал. Не е казал нито дума.
Гурко не отговори. Качиха се в джипа. Докато се отдалечаваха, пилотът обърна самолета и го насочи към края на пистата за излитане. След още двайсет минути хъмвито мина през портала на имението на Шиков и спря на асфалтирания плац. Двамата мъже слязоха и тръгнаха пеша към къщата. Облаци мушици летяха над блестящите води на езерото зад къщата.
— Мълчиш, Юрий — отбеляза Гурко.
Майски се вгледа в безизразните очи. Беше му трудно да гледа Гурко, без да спре поглед на грозния белег на лицето му.
— Трудни времена — отвърна Майски.
Гурко замълча.
Стигнаха до къщата. Двама охранители, въоръжени с автомати, отвориха портала от ковано желязо и ги пуснаха да влязат в преддверието и после по широк, покрит с мрамор коридор, в който миришеше на тропически цветя и растения. Пред солидната врата стоеше още един въоръжен пазач. Майски му махна с ръка да се дръпне и въведе Гурко в кабинета.
Шиков все още не беше помръднал от мястото си зад бюрото. Лицето му беше сиво като изпомачкания костюм, с който беше прекарал нощта. Няколкодневна брада покриваше лицето му, а косата му беше в безпорядък. Пред него се търкаляше празен флакон от лекарството му до лаптоп, на който се виждаше голяма цветна снимка на мъжа, когото италианският всекидневник „Ла Република“ сочеше на интернет страницата си като герой. На екрана на малък телевизор на шкафа вляво от него без звук непрекъснато се въртеше запис на вчерашните новини на Рай Уно. Не беше спирал цяла нощ. Отново и отново.
Майски кимна на Гурко да остане назад. Прокашля се нервно и приближи бюрото. В началото Шиков като че ли не забеляза присъствието им. После погледът му се избистри. Дишаше учестено.
— Добре ли си, чичо? — попита Майски колебливо и погледна празния флакон от лекарството. Знаеше отговора. Болестта на стария се влошаваше с всеки изминал ден.
— Взе ли я? — попита Шиков и погледна Гурко. Гласът му беше дрезгав шепот.
Гурко не каза нищо — само кимна.
— Дай ми я — каза Шиков меко.
Гурко пристъпи към бюрото. Свали куфарчето от рамото си, сложи го внимателно на бюрото, отвори капака и се отдръпна. Шиков бутна лаптопа настрана, придърпа куфарчето и извади картината на Гоя. Прокара пръст по стъклото и няколко минути изглеждаше потънал в мисли. После вдигна очи и се вторачи в Гурко.
— Искам да знам. Разкажи ми всичко.
И Гурко му разказа с равен глас, в който нямаше никакви емоции. Описа идеята на Анатолий да променят началния план. Каза му как е искал да зарадва баща си, като прибере трофеите по-ефектно. Как е искал да докаже лидерските и тактическите си умения. И как онзи Хоуп някак си успял да го заблуди и да го убие.
Докато Гурко говореше, Майски гледаше чичо си с нарастващ ужас. Лицето на Шиков като че ли хлътваше все повече, сякаш ядрена експлозия образуваше чудовищен вакуум вътре в него. Светлината в очите му помръкна. Олюляваше се, главата му се спускаше все по-надолу, докато накрая челото му опря в плота.
Майски не го беше виждал толкова зле. Вдигна ръка и Гурко млъкна.
— Чичо? Добре ли си?
Не получи отговор. В продължение на няколко секунди Майски беше убеден, че Шиков е получил още един инфаркт. Масирания, който всички мрачно очакваха. Представи си мъртвото тяло на чичо си в ковчега и дългата погребална процесия. Сто черни лимузини, една след друга по пътя към гробището.
На шкафа имаше гарафа с вода и кристални чаши. Майски се спусна натам, напълни една чаша и започна да отваря чекмеджетата, за да търси друг флакон с лекарство, но тогава старият вдигна ръка и отвори очи. В очите му нямаше сълзи. Само дълбок, безмълвен гняв, от който по гърба на Майски пробягаха тръпки.