Самият той в миналото беше мислил — и вършил — далеч по-лоши неща. Но сега нямаше време за излишни емоции.
Майски крачеше след него. Най-отзад беше Гурко, преметнал мешката през рамо. Пушката висеше небрежно отстрани. Изкачиха тревистия хълм и пред очите им се показа полуразрушената църква. В камбанарията гнездяха свраки, само една стена бе оцеляла, а сивите камъни от зидарията бяха обрасли с мъх и почти не се виждаха от диви цветя. На мястото на нефа беше поникнало дърво.
Листът в ръцете на Шиков трепереше. Околността беше точно такава, каквато я беше описал Боровски.
— Насам.
Прескочиха ниска срутена стена и влязоха в запуснатото гробище от другата страна. Личеше, че някои от гробовете някога са били внушителни, но сега паметниците и статуите бяха потъмнели от времето и покрити със зелени лишеи. Други бяха изпочупени и изкривени. В другия край се виждаше порутената външна стена и голям дъб.
Дъбът беше ориентир. Недалеч от него имаше три обикновени гроба един до друг, с плочи, обрасли с бурени. Гробовете на трима обикновени хорица, чийто незабележителен живот и също толкова незабележителен край не бяха оставили следа в историята. Шиков приклекна и се вгледа в трудно различимите надписи на една от плочите. Поклати глава и отиде при следващата.
Не беше и тази. Лицето му потъмня. Оставаше само още един. Клекна непохватно и разчисти бурените, които закриваха надписа върху третата плоча.
— Андрей Безухов — промърмори. — Роден хиляда седемстотин деветдесет и четвърта, умрял хиляда осемстотин петдесет и трета година. — Пое дълбоко въздух и погледна към Майски, който стоеше край него. — Това е.
— Кой ли е бил? — каза Майски.
Шиков се изправи с усилие и изгледа племенника си с недоумение.
— На кого му пука кой е бил? Тук е. — Той кимна на Гурко.
Гурко подпря пушката на едно дърво, свали тежката мешка, бръкна вътре и извади стоманена щанга. Запретна ръкави и подпъхна края на щангата под плочата. Мускулите на ръцете му се издуха и вените под кожата му изпъкнаха. Той вдигна тежката плоча и я измести встрани. В появилото се триъгълно парче влажна пръст се разбягаха буболечки. Гурко хвърли щангата в тревата и извади от мешката военна шанцова лопата. Започна да копае. Майски се озърташе нервно наоколо, а Шиков ставаше все по-неспокоен.
След по-малко от минута острието на лопатата се удари в метал.
— Бързо! — извика Шиков. — Вади го.
Гурко разчисти пръстта и скоро се появи капакът на метална кутия, подобна на малък ковчег. Беше прекалено малка дори за бебешки ковчег и беше заровена твърде плитко. Гурко пусна лопатата и клекна, за да разчисти пръстта с ръце. Най-накрая измъкна ковчежето от земята и го сложи на тревата до гроба.
Майски не беше виждал Царя толкова възбуден от екзекуцията на Владимир Драго и босовете на четирите управляващи фамилии през деветдесет и четвърта. Наслаждаваше се на момента, като че ли пред него имаше най-изискано ястие. Все момент щеше да започне да потрива ръце от възторг.
— Значи тук го е скрил Боровски. — Гласът му звучеше дрезгаво от емоциите. Той се прокашля и нареди на Гурко да отвори ковчежето.
Гурко подхвана заобления капак, но не успя да го вдигна. Извади малкия нож, който носеше в кания в ботуша си и освободи капака с острието. После старателно го избърса в крачола си и го прибра в канията. Отвори ковчежето и погледна вътре. Изражението му не се промени. Погледна Шиков. И пак към ковчежето.
— Покажи ми го — каза Шиков, задъхан от вълнение.
Гурко обърна ковчежето бавно, така че и другите двама да видят какво има вътре.
Беше празно.
Шиков си тръгна от гробището, сякаш току-що бе погребал скъп приятел. Крачеше към колата с увиснали рамене, като че ли бе преживял тежко поражение.
Качиха се в колата и Майски въздъхна:
— Е, това е то.
Шиков имаше вид на мъртвец.
— Съжалявам, чичо. Може би Боровски се е върнал и го е взел — добави след малко Майски.
— Не — поклати глава Шиков.
— Може да е излъгал, че е тук.
Шиков отново поклати глава.
— Невъзможно.
— Тогава го е взел някой друг.
Шиков мълча дълго време.
— А момчето ми умря за нищо — каза той тихо накрая и затвори очи.