Гурко седеше безмълвно както преди.
Шиков изпадна в пристъп на раздираща гърдите кашлица. Извади хапче от флакона в джоба си и го глътна. Когато кашлицата му се успокои, той каза:
— Спартак.
Гурко се обърна бавно и го погледна. Погледът му беше все така безизразен.
— Остана нещо — продължи Шиков. — Докато не го довършиш, работиш само за мен, ясен ли съм?
— Да — отвърна Гурко. Това беше първата дума, която произнесе, откакто бяха тръгнали от Грузия.
— Ще се върнеш в Италия или където трябва и ще стоиш там колкото се налага. Ще имаш неограничени ресурси. Хора, пари, транспорт, оръжия — каквото трябва. Елиминирай всеки, който застане на пътя ти.
Гурко кимна. Тънка усмивка разкриви белега на лицето му.
— Намери мъжа, който уби момчето ми. Колкото и време да ти отнеме. Каквото и да струва. Намери ми този… Бен Хоуп… — В очите на Шиков изведнъж се появиха сълзи. Той ги избърса с опакото на дланта си и подсмръкна, после се овладя. — Можеш да го обработваш, ако искаш. Да му причиниш болка. Но искам да го доведеш при мен жив. Искам да присъствам на края. Искам аз да го довърша. Защото това заслужава. Ясно ли е, Спартак?
Гурко отново кимна и се усмихна още по-широко.
Шиков щракна с пръсти. Сълзите вече ги нямаше.
— Пали колата.
31
Рим
Таксито, което Бен взе от летището, беше бледожълт мерцедес, превърнал се във втори дом за шофьора — възпълен веселяк с къдрава коса. Бен прочете адреса от визитката на Тасони и онзи видимо се зарадва. Беше в другия край на Рим.
В 5:20 ч. трафикът беше интензивен. Докато се движеха през града, шофьорът пускаше „Айрън Мейдън“ през раздрънканите говорители, барабанеше по волана и говореше дори по-неразбираемо от певеца.
— Може ли да пуша? — попита Бен силно, за да надвика шума.
Шофьорът кимна с безразличие. Не беше от заядливите. Бен се отпусна на протритата тапицерия и извади цигарите и запалката си. Предложи пакета „Голоаз“ на шофьора и той с готовност си взе цигара. Бен пушеше и гледаше наоколо, замислен за Урбано Тасони.
Когато днес го покани на вечеря, Бен бе решил, че просто иска да си направи реклама, като се покаже пред камерите с L’eroe della galleria. Представял си е, че ще го посрещне буря от фотосветкавици и армия папараци ще се боричкат, за да го снимат. Бен би направил всичко, за да избегне ръкостисканията и фалшивите усмивки.
Сега обаче той си даде сметка, че предположението му е грешно. На вечерята с добра храна и вино щяха да присъстват само двамата, точно както Тасони беше обещал. Приятни, спокойни два часа, през които опитният политик щеше да пусне в ход цялата си ловкост, за да измъкне от Бен онова, което знаеше или бе успял да разбере за обира в галерията. Онзи, който беше планирал всичко това, не беше предвидил намесата на човек като него. И каквото и да беше участието на Тасони, беше логично сега той да поиска да прецени до каква степен Бен е заплаха за него.
Изненадващата визита щеше да е интересна. Дори и политик можеше да бъде принуден да каже истината. Просто трябваше да приложи малко натиск в подходяща форма. След края на разговора им Тасони щеше да се чувства като изстискан.
Когато таксито зави по тихата уличка, на която живееше политикът, минаваше шест и петнайсет. Ако се съдеше по колите, паркирани край бордюра, можеше да се каже, че Тасони се бе настанил в доста луксозно предградие. Къщите бяха на големи разстояния една от друга и към тях водеха застлани с чакъл или павирани алеи. Наоколо ухаеше на цветя и прясно окосена трева.
Красивата бяла, полускрита от високи върби къща на Тасони се намираше зад масивна ограда. Пред входа бяха паркирани порше кайман и червен джип кадилак. Ако се съдеше по автомобилите му, Тасони едва ли беше патриот.
От колоните на портала надничаха камери. Бен нямаше намерение да убива никого засега. Така че, без да се притеснява, че го записват как влиза, той се обърна и погледна черните обективи, които го наблюдаваха от високо. Невнимателен човек не би им обърнал внимание, но не и той.
Политикът явно се грижеше за сигурността си. Въпреки това високите метални врати на портала бяха широко отворени и подпрени с дървени трупчета, така че да не се затварят. Не беше от най-добре охраняваните обекти, които Бен беше виждал.
Бен влезе през портала и мина по алеята. Тревата беше окосена, а цветните лехи бяха безупречно поддържани. Чакълът беше от специални декоративни камъни. Бен го забеляза, защото следите от автомобили гуми бяха толкова дълбоки, че на места се показваше синтетичната черна мембрана отдолу. Като че ли някой беше потеглил с мръсна газ. Много странно. Къщата изглеждаше поддържана и явно имаше достатъчно персонал. Сигурно двама души с гребла излизаха след всяка кола, за да заравняват чакъла. Дълбоките следи изглеждаха доста необичайно тук. Бен усещаше нещо, което не беше в състояние да определи точно.