Стъписа се. Обърна се. Правилно ли беше чула?
Уокър я гледаше втренчено, държеше радиостанцията високо пред себе си.
— Трябва да чуеш това, шефке.
Дарси пое радиостанцията и този път гласът беше съвсем разбираем.
— База до Алфа едно… изтеглете се. Повтарям, изтеглете се незабавно. Наложително е спешно да се явите в централата. Разбрахте ли? Край.
Маклафлин и Уокър се спогледаха стъписани. В продължение на безкраен миг й се искаше да не се подчини на командване, което се опитваше да измъкне от ръцете й славата. Това беше неин случай. Неин арест. Никой не можеше да я лиши от това.
После размисли. Преглътна с усилие. Чувстваше сърцето си като къс олово в гръдния кош.
Как е възможно да й се случи нещо подобно?
Гледаше като замаяна как от микробусите изскачат командоси и заобикалят преобърнатия рейндж роувър, стиснали автомати и електрошокови палки пред бронежилетките си. Тези хора си знаеха работата. Не беше много отдавна, когато Дарси беше една от тях, и не можеше да отрече, че Гремаж попада в добри ръце. Само за секунди той и другите трима ранени пътници от джипа бяха проснати по очи на мократа трева и китките им бяха закопчани зад гърба. Взеха оръжията им и ги прибраха в пликове за веществени доказателства. Един от командосите извади от рейндж роувъра бял пакет колкото тухла, увит в смачкан найлон. После посочи към седалката, все едно ги подкани: „Елате и вижте това“.
И така, поетият риск си струваше. Дарси се усмихна, но усмивката й беше горчива, защото виждаше как нещата се изплъзват от ръцете й. Прииждаха още полицаи, които се заеха с тълпата, която се събираше бързо около купчината смачкани автомобили. Вече бяха дошли три линейки и парамедиците се грижеха за ранените.
Хеликоптерът кацна, без да изключва двигателя, и страничната врата се отвори. Вторият пилот беше служител на Агенцията, когото Дарси и хората й познаваха много добре. Махна й с ръка да се качи.
Гласът по радиото поиска потвърждение. Дарси се колебаеше. Не можеше да се примири с несправедливото отношение към нея. По лицата на Уокър и Маклафлин също се бе изписало пълно недоумение. За всички тях това беше тежък удар. Няколко секунди мълчаха, докато най-накрая Маклафлин каза:
— По-добре отговори.
— Копелета! — просъска Дарси и натисна бутона на радиостанцията. — Тук Алфа едно. Инструкцията разбрана, прибирам се в базата. Край.
Хвърли радиостанцията на Уокър с отвращение.
— Гадно обаждане — отбеляза Уокър.
— Аха — отвърна кратко тя.
После спусна предпазителя на оръжието си, прибра го в кобура и тръгна към хеликоптера.
34
Рим
За човек, попаднал на място, където е извършено убийство, има две възможности. Първата е да постъпи, както биха постъпили повечето нормални хора — да се обади в полицията. В случая вече беше късно за това. А и Бен не беше склонен да се върти наоколо, за да разбере какво мисли капитан Роберто Ларио за новата „странност“. Разпитът този път нямаше да е така спокоен, а и не искаше да прекара цяла нощ в управлението на карабинерите в опити да убеди няколко много ядосани полицаи, че не е застрелял Тасони и хората му и че не е захвърлил оръжието на убийството на някое място наблизо. Всичко беше твърде комплицирано. Бен не искаше такива усложнения, преди сам да е открил отговорите.
Така че първата възможност отпадаше. Втората, ако нямаше възможност да постъпи като спазващ законите гражданин, беше да действа като убиеца и да се отдалечи от местопрестъплението колкото може повече и възможно най-бързо. Бен крачи забързано през предградието дълго време, без да допуска вихрушката от мисли в главата му да го забави нито секунда. Нощта се спусна, но той продължаваше да крачи. Най-накрая излезе от предградието и когато попадна на по-оживена улица, спря такси. Друго такси, друг хотел.
В десет часа седеше в празния бар долу, нарушаваше забраната за пушене и пиеше тройно уиски, като се опитваше да разбере какво точно се бе случило.