Шиков бе продължил да търси. Нито една от биографиите на художничката не споменаваше този епизод от живота й. Фактът, че самата Габриела бе мълчала за това толкова години, го бе заинтригувал още повече.
За хората му не бе трудно да я открият. По онова време тя наближаваше осемдесет и живееше усамотено в къща в провинцията близо до Чезена в Северна Италия.
Шиков помнеше онази звездна нощ, когато с хората му я бе посетил. Радостното чувство, когато нахълтаха в усамотената къща, че най-после е постигнал целта си. Но не беше.
Вместо реликвата бе намерил стар пожълтял дневник, изписан с избледняло от времето мастило. През следващите двайсет и пет години не бе минала и седмица, без той отново да го препрочита като религиозен фанатик, който не се отделя от Библията, сигурен, че в нея е ключът. В края на краищата се бе оказал прав. Въпреки всичко сега, когато отново си бе помислил, че най-накрая ще сложи ръка на желаната реликва, надеждите му бяха попарени за втори път в изоставеното руско гробище. Картата от картината беше точна. Някой обаче го беше изпреварил.
Дали търсенето на „Черната медуза“ най-накрая бе приключило?
Може би, помисли си Шиков. А може би самият той щеше да отиде в гроба, преди търсенето да приключи.
Утешаваше се, че нямаше да бъде единственият.
Той взе единия пистолет. Дръпна ударника и старинният механизъм щракна. Насочи пистолета и натисна спусъка. Ударникът изтрака сухо.
— Бен Хоуп, ти си мъртвец — каза той.
Оттук нататък само тази мисъл би могла да му достави някаква радост.
36
Манчестър
Малко след полунощ цивилни агенти придружиха Дарси Кейн от хеликоптерната площадка на покрива на регионалната централа на Агенцията за борба с тежката организирана престъпност, записаха името, ранга и номера й и прибраха оръжието й в сейф. След по-малко от три минути я въведоха в голям луксозен офис на последния етаж. Оказа се сама с мъж, за когото дотогава само бе чувала.
Сър Уилям Апълуд, старши директор на разузнаването в Агенцията, назначен лично от вътрешния министър, беше едър мъж на шейсет и две, чиято кожа беше придобила цвета на тебешир от напрежението в работата. Под очите му зад бифокалните очила тъмнееха кръгове. Може би в края на краищата не бе верен слухът, който шепнешком се разпространяваше, че му били нужни само три часа сън на нощ. Когато я въведоха, той вдигна очи и с безизразно лице й кимна да седне на стол срещу полираното бюро пред него.
Дарси остана права.
— Сър, ще ви бъда благодарна, ако ми обясните защо бях изтеглена от операция, по която работя денонощно от три месеца, точно в момента, когато…
Апълуд я изгледа ледено.
— Седнете, командир — нареди й той.
Дарси млъкна и се подчини. Апълуд известно време мълча, докато подреждаше някакви листове на бюрото си. Отворената папка пред него беше нейното досие. Апълуд прегледа текста, като очите му се спираха тук-там и веждите му едва забележимо помръдваха. Най-накрая затвори папката, облегна се на стола си и се вторачи в нея.
— Дарси Кейн. Трийсет и пет годишна. Започва като полицай през април двехилядната година. Бързо израстване, после три години в екипа за бързо реагиране. Специализира в отдела за огнестрелни оръжия. Най-добра сред колегите по бързина и точност както на стрелбище, така и в реална обстановка. Отлични лидерски качества и умения за вземане на решения. Владее пет езика, както и всички видове бой. Богат опит в ситуации със заложници, осемнайсет важни ареста. Напуска полицията на трийсет и четири, за да постъпи в Агенцията. Как беше първата година при нас?
— Отлична, сър — отвърна тя.
Искаше й се да добави: „Докато на някой задник не му хрумна да ме отстрани от операцията“.
Апълуд я гледаше с леден пронизващ поглед, сякаш четеше мислите й.
— Изминала си дълъг път, Дарси. Както знаеш, следим отблизо работата на нашите агенти. Някои хора са на мнение, че можеш много повече, отколкото позволява сегашната ти позиция. Имаме усещането, че не използваме оптимално възможностите ти.
Тя вече започваше да се досеща за какво става дума. Сдържа усмивката си.
— Някои хора, сър?
Апълуд насочи показалец към тавана, сякаш към въображаем горен етаж.