— Макар че никога няма да достигнем вашия пример.
Дарси не обърна внимание на сарказма му.
— Значи е възможно да се изключи част от електрозахранващата релса и все пак да остане някакво осветление.
— Мисля, че ще се справим.
— Направи го.
Буитони заговори по радиостанцията. След малко му се обадиха и му докладваха, че е готово.
— Добре. Влизаме.
Буитони я изгледа.
— Кой влиза?
Дарси посочи него, себе си и останалите полицаи наоколо.
— Всички ние. Искам още петдесет души да влязат от другата страна, там, където Хоуп се е качил. Трябва да е някъде по средата.
След три минути Дарси и Буитони поведоха групата, която трябваше да провери тунела на метрото. Извън станцията беше горещо и задушно. Дарси не беше свикнала на такава горещина. Памучното поло залепна за гърба й. През известни интервали имаше мъждиви фенери, но като цяло осветлението беше лошо и през повечето време се движеха в почти пълна тъмнина, ако не се броеше светлината от фенерчетата им. Нищо не помръдваше, с изключение на някой обезпокоен от приближаването им плъх.
— Това е забавно — отбеляза Буитони, докато крачеха няколко метра пред останалите.
— Откъде знаеш толкова добре английски? — попита го Дарси.
— Майка ми е от Глостър. Живеехме в Англия, докато станах на десет, а после се преместихме в Рим.
— Значи познаваш добре града.
— Доста добре — отвърна той. — А вие откъде знаете италиански? Говорите добре.
— Вечерно училище.
Продължиха мълчаливо. Буитони изглеждаше замислен.
— Просто не разбирам — обади се той след малко. — Много хора подозираха Тасони. От години се говорят за него разни неща, които така и не бяха доказани. Да го застрелят обаче в дома му… Защо? И какво общо има този Хоуп?
— Изобщо не ме интересува дали Тасони е искал да е следващият Мусолини и дали Хоуп не е направил на света услуга, като му е видял сметката. И не ме интересува защо го е направил. Той е мой и ще ми падне в ръцете.
Буитони се обърна към нея и лъч от фенерче освети за миг лицето й. Забеляза изражението й и щеше да каже: „Виждам защо са те изпратили“, но размисли и замълча.
Минаха още двайсет минути.
— Безполезно е — каза Буитони, докато крачеха в тъмнината. — Сигурен съм, че не е слязъл тук.
— Бил е тук — възрази Дарси. — Не усещаш ли миризмата?
— Само не ми казвайте, че в школата са ви учили да надушвате плячката си като хищник на лов.
Това не би го изненадало. Започваше да си дава сметка що за човек е новата му шефка.
Дарси не отговори. Буитони подуши топлия влажен въздух.
— Тук усещам миризма само на плъхове, мръсотия и потта на петдесет карабинери.
— Аз усещам и още една миризма — каза тя. — На бензин за запалка.
40
Трепкащото жълто пламъче на запалката „Зипо“ не беше особено полезно в тъмния тунел. Беше по-добре от нищо, но си имаше и своите недостатъци. Металната запалка започваше да загрява неприятно в ръката му и Бен се питаше кога напоеният с гориво памук вътре ще достигне точката на запалване. Паренето на пръстите обаче беше за предпочитане пред възможността да се изпече като парче бекон, ако в тъмното се докоснеше до електрозахранващата релса.
Смяташе, че полицията вече е успяла да блокира цялата подземна мрежа. Може би заради инстинкта му или заради опита, но бе започнал да се безпокои все повече и след като отмина две спирки на метрото, реши да скочи от почти празния вагон, преди да е стигнал до третата. Третата щеше да е изпитание за късмета му. И беше сигурен, че много скоро ченгетата щяха да плъзнат по тунелите като язовци в заешка дупка.
Докато крачеше по мръсния чакъл между релсите, ритна нещо тежко и масивно. На мъждукащата светлинка от запалката видя, че е стар гаечен ключ. Беше ръждясал и очукан и вероятно беше изпуснат тук преди години. Хрумна му нещо. Вдигна ключа и леко го бутна към електрозахранващата релса.