Никаква искра. Подозренията му се оправдаха. Ченгетата явно бяха изключили захранването в тази част от тунела и вече приближаваха пеша. Следващата спирка вероятно вече гъмжеше от полиция и бяха пуснали група, която да го залови между спирките. „Поне аз бих постъпил така“ — промърмори сам на себе си.
Но не можеше да им позволи да го открият. Изгаси запалката, пусна я в джоба си при ругера и продължи в тъмното. Поне нямаше защо да се пази от токов удар. Мина покрай мъждива светлинка и после продължи слепешката. На всеки няколко метра протягаше лявата си ръка и докосваше стената, за да се ориентира. Зидарията беше груба и неравна под пръстите му. След няколкостотин метра обаче докосна нещо гладко и меко, което прошумоля и потъна, когато го натисна. Беше полиетилен, който закриваше отвор в стената, широк почти колкото тунела. Напипа края му и го отдели от стената. Усети хладен полъх върху лицето си.
Накъдето и да водеше отворът, беше за предпочитане. Прекрачи през пролуката и се озова в още по-гъст мрак. С малки внимателни крачки продължи пипнешком покрай стената и скоро докосна нещо, което приличаше на електрическо табло. Вдигна шалтер и затвори очи за миг, защото се запалиха десетки мощни лампи. Огледа се, като засенчи очи с длан. Видя скеле и платформи. Тежки машини. Дебели кабели, свързани с огромни трансформатори. Навсякъде имаше предупредителни табели, че на това място трябва да се носи каска. Строяха нов тунел, който се отклоняваше от основния. Дебелият найлон закриваше входа, за да предпазва от течението при движението на влаковете.
Само че никой не беше работил тук от доста време. Всичко беше покрито с дебел слой прах. По машините нямаше следи от ръце или стъпки, които да показват, че напоследък са били използвани. По гърлото на изоставен термос за кафе се виждаше плесен.
Новият тунел продължаваше наляво. Бен се канеше да тръгне по него, когато чу шум, някъде зад найлоновата завеса. Замря и се ослуша. Гласове. Отекващи стъпки. Може би десет души, може би двайсет, дори повече. Пращене на радиостанция. Звуците все още бяха далеч в главния тунел, но приближаваха.
Спусна се към таблото и изключи осветлението. Бръмченето на трансформаторите секна и всичко отново потъна в мрак. Надникна зад завесата и видя в далечината първите отблясъци от фенерчета по извитите стени на тунела.
Щяха да са тук след няколко минути.
Бен се отдръпна, премина през строителната площадка и тръгна по разклоняващия се тунел. Сърцето му се сви, когато след петдесетина крачки попадна на друга найлонова завеса. Край на пътя? Бутна найлона и установи, че отзад няма стена. Извади запалката и рискува с малко светлина. Проби дупка в найлона и го разкъса, за да мине от другата страна.
Онова, което откри от другата страна, определено не влизаше в плановете за разширяване на метрото. Запалката му освети каменни блокове, очукани и зацапани — като че ли са били там от библейски времена. По неравните очертания на отвора, закрит с найлоновата завеса, и следите от машини по камъка разбра, че строителите са попаднали случайно на това помещение.
Камерата беше дълга и тясна, може би метър и половина широка и се губеше в тъмнината. Таванът беше висок свод, а подът беше покрит с вековни напластявания. По стените на определени интервали имаше ниши, достигащи до тавана. Бяха запълнени с разпадащи се дървени конструкции с рафтове.
Миришеше на влага и застоял въздух. Като в гроб.
Няколко метра по-нататък Бен се убеди, че помещението е точно това. В кехлибарения полумрак чернееха безброй невиждащи очи. Човешки останки. Купища, струпани на рафтовете от двете му страни като дърва за огрев. Бедрени кости, ребра, черепи и какво ли не. Много от черепите бяха цели, озъбени в тъмнината, други бяха без долна челюст или носеха белези от раните, причинили смъртта.
Колко време бяха стояли тук? Две хиляди години? Три?
Бен продължи нататък. Стигна до разклонение, после до още едно. Лабиринт от коридори. Едва ли някой можеше да каже колко бяха погребаните мъртъвци. Петдесет хиляди? Сто хиляди? Милион?
Той продължи напред. Трябваше да има някакъв изход.
Запалката изпращя и след миг изгасна. Бен спря. Сърцето му се разтуптя. Тръсна запалката и щракна няколко пъти. Нищо, освен силна миризма на изпаряващо се гориво. Изруга и гласът му прозвуча глухо и мъртвешки в тъмното подземие.
Продължи напред пипнешком. Пръстите му докоснаха нещо трошливо и грапаво. Зъби. Дръпна рязко ръката си от устата на черепа. Искаше му се да не е вярно, но постепенно си даваше сметка за реалната ситуация.