Беше попаднал в забравен масов гроб под града и не знаеше как да излезе от него.
Миризмата на бензин за запалка беше едва доловима, а после съвсем изчезна. Дарси загуби следата, а това я объркваше.
Къде изчезна, Хоуп?
Не го каза гласно. Не искаше Буитони и другите да разберат какво си мисли в действителност. Продължи да крачи нататък. Усещаше как напрежението в шията преминава към раменете й. Около нея отекваха тежките стъпки на карабинерите. Сърцето й подскочи, когато видя светлинка напред — но възбудата й бързо отмина, защото си даде сметка, че това са фенерчетата на полицаите, които приближаваха от другата страна на тунела. Поне четирийсет. Плюс петдесетте, които бяха с тях. Това място едва ли някога беше виждало толкова много хора.
— По дяволите — изруга Буитони. Когато се срещнаха, той заговори бързо на шефовете от другата група. Размахаха ръце и разговорът се превърна в размяна на крясъци.
Дарси ги остави да се карат. Нещо не беше както трябва. Върна се назад, сама. На стотина метра лъчът на фенерчето й докосна нещо лъскаво. Дарси изруга. Как така го бяха пропуснали? Освети зад завесата, после извика Буитони. Той дойде тичешком.
— Влязъл е тук — посочи завесата тя.
— Защо сте толкова сигурна?
— Няма къде другаде да е.
Буитони извика останалите. След миг той и Дарси водеха група от деветдесет полицаи през строителната площадка. Стигнаха до втората найлонова завеса.
— Пипнах те — промърмори тя, когато видя скъсаната дупка в нея. — Хайде.
Бен Хоуп не беше там, но Дарси видя останките на другите обитатели на подземието.
— Боже! — възкликна. — Какво е това място?
— Някаква крипта или катакомба — отговори Буитони, докато се оглеждаше стъписано. — Защо според вас метрото на Рим е до такава степен недоразвито след толкова много години? Вечно се налага да спират строителството заради неочаквани археологически находки. Може би има стотици такива места под града, които само чакат да бъдат открити. Армии историци и реставратори лобират да защитим историческите си ценности. За тях това е съкровищница, но за строителите е кошмар.
Дарси обаче не го слушаше.
— Тук е горещо.
Свали полото и го захвърли. Отдолу беше по плътно прилепнала тениска без ръкави.
— Да вървим.
Хукна напред с насочен пистолет.
Буитони въздъхна и я последва.
41
Бен напредваше бавно и това не го радваше. Мускулите му трепереха от неизразходван адреналин, докато крачеше предпазливо напред по тъмния коридор.
Пулсът му се ускори, когато зад себе си чу гласове и се обърна. Зад завоя на петдесетина метра проблеснаха фенери. Закрачи по-бързо, но се движеше слепешката, за разлика от преследвачите си. След миг светлините от фенерите им изпълниха тунела отзад. Разнесе се женски глас. Твърд, овладян, спокоен.
— Полиция. Спри на място. Дръж ръцете си така, че да ги виждам.
Бен спря, обърна се и присви очи заради заслепяващата светлина. Жената не беше сама. Виждаше силуета й, очертан в лъча на фенера в ръцете на мъж, който бързаше да я настигне. Ръцете й бяха голи, мускулите бяха гладки, стегнати, оръжието в ръката й не трепваше. Не беше нужно да види лицето й, за да разбере, че по петите му са изпратили агент тежка категория.
— Агент Дарси Кейн от Агенцията за борба с тежката организирана престъпност — каза тя. — Бен Хоуп, арестуван си.
Последваха две секунди, пълна тишина. После Бен вдигна ръце до гърдите си.
— Пусни пистолета — нареди тя.
Бен извади бавно ругера от джоба си и го закачи на показалеца си. Зачуди се какво прави човек на Агенцията за борба с тежката организирана престъпност в разследване, което би трябвало да е изцяло на италианската полиция. Пусна оръжието на пода близо до десния си крак.
— Ритни го насам! Вдигни ръцете високо!
Бен побутна пистолета няколко сантиметра.
— Не съм убил Тасони. Беше мъртъв, когато отидох там.
— Невинните не бягат.
Тонът й беше неутрален, като на човек, който върши работата си.
— Не съм този, който ти трябва, Дарси.
— Значи няма от какво да се страхуваш.
— Има и друго.
— Не искам да знам. Кажи го на съдията.
Докато говореше, тя пристъпваше към него. Когато скъси дистанцията до няколко метра, той успя да я огледа по-добре на светлината, която се отразяваше от каменните стени. Челюстта й беше стисната, очите й блестяха с тих гняв. Черен кичур се бе изплъзнал изпод шапката. Без цевта на пистолета й да трепне и на милиметър, тя мушна фенера под дясната си ръка, а с лявата откачи от колана си чифт белезници. Партньорът й беше само на крачка зад нея. Бен не смяташе, че той е също толкова самоуверен. После зад тях се разнесе шум и от тъмнината изникна тълпа униформени карабинери с насочени оръжия. Видяха какво става напред и приклекнаха, готови за стрелба. Заприиждаха още — като че ли бяха цяла армия.