Първата резиденция на Де Крешенцо, която Бен посети още преди осем сутринта, беше малка къща, пред която беше паркиран стар фолксваген костенурка и зад чиято телена ограда се зъбеха и ръмжаха две кльощави немски овчарки. Не можеше и да си помисли, че изисканият граф би живял на такова място. Във втората къща го информираха, че Пиетро де Крешенцо е починал преди година. Две отпадаха, оставаха още две.
Бен откри третата къща от списъка си малко след девет. Беше блок с олющена фасада от осемнайсети век, който притежаваше някаква елегантност, така че би могло да е жилището на графа. Когато обаче той позвъни, се показа красиво момиче на около двайсет и две и каза, че приятелят й е на работа. Приличаше на фотомодел.
Не беше и тук.
Три отпаднаха, оставаше още една.
Наближаваше десет и слънцето започваше да напича, когато Бен слезе от автобуса и мина пеша през квартал, който изглеждаше дори по-богат от този на Тасони. Високи кипариси скриваха къщите откъм улицата. Още когато наближаваше високия дървен портал, две неща му подсказаха, че е попаднал където трябва. Първото беше огромната, просторна бяла къща, която прозираше през зеленината. Беше безупречно стилна и изискана. Точно онова, което можеше да се очаква от ценител на изкуството като Де Крешенцо.
Второто беше колата — волво металик, което излезе с мръсна газ през портала и остави след себе си диря от разхвърлян чакъл. Бен веднага разпозна изпитата фигура зад волана. Графът отиваше някъде и бързаше твърде много, за да забележи Бен, който стоеше на тротоара, огрян от сутрешното слънце.
Бен мина през портала, преди вратите да се затворят, и отиде до къщата. Входната врата не беше заключена. Фоайето беше хладно и бяло, с фрески по стените и изискани бели статуи на голи тела. Той влезе в обширна дневна и видя блондинка с тънка рокля, която седеше на канапе и подпираше главата си с ръце. На малката масичка пред нея имаше скъпа запалка, монтирана в къс от оникс, а до нея — бутилка водка и празна кристална чаша. Нивото на водката в бутилката и състоянието на жената говореха, че предната вечер бе поела сериозно количество.
Бен се приближи на два метра от нея, когато тя най-накрая регистрира присъствието му и примижа. Изглеждаше на четирийсет и пет, но ако пиеше водка редовно, би могла да е поне с осем години по-млада. Косата й беше сплескана отдясно, където беше лежала на възглавницата, гримът й беше размазан. Изглежда, не се смущаваше, че презрамката на роклята й се е смъкнала от рамото и виси надолу.
Бен свали очилата си.
— Познавам ли те? — попита тя завалено на италиански.
Очевидно е била твърде заета, за да следи новините по телевизията, помисли си Бен.
— Аз съм приятел на съпруга ти.
— Няма го.
— Знам. Видях го да потегля. Защо толкова бързаше?
Жената направи презрителен жест и презрамката падна още малко.
— Ти как мислиш? — промърмори. — Глупакът се интересува само от едно. От изкуство.
Бен седна до нея. Лъхна го на „Шанел №7“ и на алкохол. Тя го изгледа особено. Очите й все още блестяха от водката.
— Кой каза, че си? Нали не идваш заради онова, което се случи?
— Приятел — отговори Бен. — Името ми е Шанън. Рупърт Шанън. — Той извади пакет „Голоаз“ и го поднесе към нея. — Цигара?
Тя кимна и измъкна една с дългите си червени нокти.
Той й поднесе огънче със запалката от оникс и сам запали.
— Орнела де Крешенцо — представи се тя сред облак дим и му подаде ръка.
Задържа ръката му няколко секунди по-дълго, но това може би се дължеше на притъпените й от махмурлука сетива.
— Пиетро ми е разказвал много за теб — добави Бен. — Имам чувството, че се познаваме отдавна.
Тя едва не прихна.
— Шегуваш се, нали?
— Каза ли къде отива? — попита Бен. — Много е важно да говоря с него.
Орнела направи неразбираем жест.
— Някакъв тип му се обадил късно снощи. Търговец на изкуство или нещо подобно. Забравих му името. Все ми е едно. Тази сутрин се разбърза. Взе си нещата, каза ми, че трябвало да зареже всичко и да замине за Испания, някъде близо до Мадрид. Разбира се, изключено бе да лети. Искаше да вземе колата ми, защото е по-бърза от неговата. Казах му: „Ако докоснеш колата ми, чака те развод“.
Засмя се отнесено.
— Мадрид е далече.