— Значи няма да се налага да го виждам ден-два. Оставил ме е на спокойствие да правя каквото си искам.
— Например да пиеш до смърт.
Тя изсумтя и пак дръпна от цигарата.
— Звучи ми добре.
— Опитите може да ти струват скъпо — отбеляза Бен.
Орнела се намести до него и той усети водката в дъха й.
— Рупърт Шанън… Прекрасно име.
Беше го заел от най-едрия и тъп бивш войник, когото познаваше, племенник на бригаден генерал, който по чудо се беше задържал цели три години при десантчиците, а по-късно някак си беше станал симпатичен на Брук.
— Много мило, че го казваш, Орнела.
Тя повдигна едната си вежда и се премести по-близо.
— Няма ли да останеш малко при мен, Рупърт? — измърка тя.
— Мисля, че имаш нужда от кафе — усмихна се Бен.
В просторната кухня той намери модерна машина за еспресо, която сякаш никога не бе използвана. Бен я включи и направи две силни кафета, сложи ги на поднос и ги занесе в стаята, където графиня Орнела де Крешенцо се излежаваше на канапето, все още измъчвана от махмурлука. Бен й се извини, че трябва да използва тоалетната, и бързо изтича на горния етаж.
Къщата беше огромна, така че се наложи да отвори доста врати, преди да открие помещението, което приличаше на кабинет. По стените висяха картини. На старинното бюро имаше рамкирана снимка на графа и графинята на по-млади години в планина — може би в Швейцария. Той имаше повече коса и не изглеждаше така изпит. А тя очевидно все още не беше открила водката. Щастливи времена.
До снимката видя каквото очакваше — телефон, моливи и химикалки, бележник с разчертани на редове страници, брошура за изложба, куп сметки за плащане и писма. Бен погледна бегло най-горното, колкото да види, че е от директор на холандска галерия, заела за изложбата на Де Крешенцо картина на един от големите майстори. Думите „унищожена“, „трагедия“ и „сериозни последствия“ ясно се открояваха в текста.
Бен взе бележника. Най-горният лист беше откъснат набързо и тънка ивица от хартията бе останала на телената спирала. Той вдигна бележника към светлината. Написаното с химикалка на най-горната страница беше оставило леки вдлъбнатини по долната. Бен грабна молив от бурканчето и внимателно защрихова мястото. Вдлъбнатините оставиха бяла следа — някой беше надраскал нещо набързо, докато е говорил по телефона. След миг разчете името Хуан Каликсто Сегура. Отдолу имаше адрес в Саламанка, Испания.
Бен включи лаптопа на Де Крешенцо и потърси името в „Гугъл“. Самият Сегура нямаше страница в интернет, но фигурираше в списъка на големите търговци на картини в Европа. Изглежда, беше специалист по испанска живопис от различни периоди: Ел Греко, Веласкес, Сурбаран, Пикасо. Бен продължи да чете списъка и стигна до името на художник от осемнайсети и деветнайсети век на име Франсиско Хосе де Гоя и Лусиентес.
— Ето че стигнахме донякъде — промърмори Бен.
Спомни си, че Де Крешенцо му беше казал, че не обича да лети. До Саламанка имаше доста път през три страни, което правеше още по-странен факта, че графът беше зарязал всичко и беше тръгнал натам така внезапно. Каквото и да му беше казал онзи по телефона, вероятно е било важно. Бен преписа адреса по-ясно на нов лист, откъсна го и го сгъна в джоба си, а листа на Де Крешенцо изгори в камината. После изтри търсенето в интернет от компютъра и отново слезе долу.
Орнела беше допила кафето си и половината от неговото и беше станала. Беше доста нестабилна на високите си токчета. Беше почистила размазания грим. Когато Бен влезе в стаята, тя застана пред него с усмивка и го улови за ръката.
— Ще останеш ли за обяд, Рупърт? Толкова съм самотна тук, в голямата къща…
— Ще стане време за обяд едва след два часа.
Орнела де Крешенцо се намуси невинно.
— Прав си. Как тогава да прекараме времето?
Докато графа го няма, допълни мислено Бен.
— Наистина ми беше много приятно да се запознаем, графиньо. С удоволствие бих останал повече, но имам ангажимент.
Лицето й посърна.
— Жалко. Беше толкова мил с мен. Сигурно мога да ти се отблагодаря по някакъв начин.
— Някой друг път — усмихна се Бен, а очите на Орнела заискриха като шампанско.
Чукна го закачливо по гърдите.
— Ти си лошо момче!
— Не знаеш колко си права.
Докато отиваше към входната врата, Бен видя връзка ключове за кола в декоративна сребърна чиния на малка масичка във фоайето. Висяха на малък кожен ключодържател с известната емблема — тризъбец. Интересно.