Джеф Декър се замисли, а когато отново заговори, враждебността в тона му като че ли беше понамаляла.
— Бен се е обаждал тук.
Дарси наостри уши. Това го нямаше в показанията на Декър.
— Кога?
— Вчера следобед. Оставил е съобщение на телефонния секретар в офиса, но го прослушах едва преди два часа, след като полицаите си тръгнаха. Тук имаше буря. Телефонните линии понякога прекъсват.
Дарси грабна лист и химикалка.
— Какво гласеше съобщението?
— Не се вълнувай прекалено — каза Декър. — Просто звънна, за да знаем какво става с него. Каза, че бил на летището в Рим и че скоро ще излети за Лондон и ще се върне след няколко дни.
— По кое време е било това?
— Около четири.
— И не е казал нищо друго?
— Само, че полетът му имал закъснение. Казах ти да не се вълнуваш прекалено.
Дарси помръкна.
— И нямате представа къде е той сега?
— Не. Нямам. И да имах, нямаше да ти кажа.
— Защо е заминал за Лондон?
— Това е лично.
— Нищо не е лично, когато се провежда разследване за убийство, мистър Декър.
— Защото там живее приятелката му — добави Декър след секунда.
— Име и адрес?
Декър въздъхна раздразнено и й каза каквото искаше. Дарси записа.
— Брук Марсел. Французойка ли е?
— Наполовина, по баща. Не си мисли, че тя ще ти каже нещо по-различно.
— Защо Бен беше дошъл в Италия?
— Май спомена, че искал да види сметката на някакъв тип, Тас…
— Мистър Декър, моля ви.
— За да предложи работа на някого.
— Работа?
— Тук, в „Льо Вал“. Предполагам, знаеш с какво се занимаваме.
— А аз предполагам, че можете да ми кажете на кого е искал да предложи работа Бен Хоуп.
— Да, мога — отговори Декър. — Макар че това няма да ви е от никаква полза. И ако си мислиш да му звъниш по телефона, нека те предупредя, че той не е мекушав и учтив като мен.
— Благодаря за предупреждението. Все пак ще ви бъда благодарна за името и адреса — настоя Дарси търпеливо.
Джеф Декър й ги каза.
Тя го накара да повтори, после записа всичко в бележника си под информацията за Брук Марсел.
Благодари на Декър, затвори телефона и дълго време остана загледана в името на човека, което току-що беше записала.
47
Ричмънд, Лондон
Маршъл изгаси мъркащия двигател на бентлито си, пое си дълбоко въздух, слезе и тръгна към познатата викторианска тухлена къща, която му се присънваше непрекъснато. Не можеше да мисли за нищо освен за Брук. Не можеше да седи спокойно, не можеше да гледа телевизия, дори не можеше да чете вестник. Страната можеше да влезе във война, можеше да хванат министър-председателя с момче на повикване — нямаше да забележи, беше му все едно.
Маршъл спря пред вратата на Брук, прокашля се и почука силно два пъти. Под костюма на „Версаче“ сърцето му се разтуптя. Премигна изненадано, защото отвори млад азиатец.
— Здрасти — промърмори Маршъл.
— Здравей. Ти си Маршъл, нали?
— Какво?
— Познаваме се. Срещнахме се на партито на Брук преди няколко месеца, помниш ли? Ти си съпругът на Фийби.
— А ти си Амал. Сега си спомням.
Амал се усмихна, но изглеждаше малко нервен.
— Слушай, ако търсиш Брук, не е тук.
— Ооо — измънка Маршъл и се вгледа в него.
— Замина за няколко дни. Поливам й цветята. — Вдигна лейката, за да покаже.
Аха, каза си Маршъл. Младежът определено се държеше, сякаш криеше нещо. Зачуди се защо ли.
— За Франция ли замина пак?
— Не — отговори Амал. — Искам да кажа, обърках се… да, за Франция.
Всеки ден в офиса Маршъл се сблъскваше с доста по-големи лъжци от Амал и годините практика го бяха научили да ги хваща безпогрешно. Беше известен — и се страхуваха от него — заради ума му, който складираше информация като банков трезор и беше способен да извади и най-малката подробност, която би могла да му свърши някаква работа, дори години по-късно.
Усмихна се сърдечно.
— Жалко, че Брук не е тук. Както и да е. Ей, ти по какво работиш напоследък? Нали спомена, че пишеш пиеса?