— Ето те! — възкликна тя и се усмихна.
— Видя ли го?
Тя посочи.
— Тук.
Двамата с Буитони видяха как Бен отива спокойно до далечния край на залата и сяда безмълвно. Седеше съвършено неподвижно. Само войниците от специалните части можеха да седят неподвижно толкова дълго време. В морето от бързодвижещи се хора само един не помръдваше. Незабелязан от тълпите, които идваха и си отиваха — но виждащ всичко, което се случваше наоколо.
После в един момент като че ли нещо привлече вниманието му и положението на тялото му се промени.
— Какво гледа? — попита Буитони.
— Ето там — отговори Дарси и посочи витрината на магазин, на който се виждаха телевизионни екрани. — Можем ли да получим по-голямо изображение?
Буитони предаде думите й на техника. Изображението на екрана се увеличи, после постепенно фокусът се възстанови.
— Знам какво е — отбеляза Буитони. — Репортажът за ареста на Тито Палацо — човека, който нападна Тасони.
— Продължавай да гледаш.
Екраните показваха 16:51 ч., когато Хоуп изведнъж стана от мястото си и тръгна към изхода на залата заедно с другите пътници.
— Обявяват полета му в пет без девет минути — обади се Дарси.
— Като че ли наистина се готви да се качи на самолета — отбеляза озадачено Буитони.
Проследиха движението му на друг екран. Нещо обаче не беше наред. Както техният човек наближаваше изхода към самолета, той изведнъж забави крачка. Беше навел глава и се движеше странно. После спря и хората започнаха да се блъскат в него.
— Какво, по дяволите, е решил? — попита Дарси.
Буитони поклати глава, загледан във фигурата на екрана, която се обърна и тръгна в обратна посока.
— Мисля, че това е моментът. Нещо прещраква в главата му.
Дарси го погледна.
— Може би.
— Така е. Видял е Тасони по телевизията и е решил да не се качи на самолета. Тръгнал е към дома му. Всичко се връзва.
— Току-що е минал през проверката за сигурност на летището. Къде е оръжието му?
— Скрито е някъде другаде. Може да го е взел пътьом.
— Чакай малко… Значи скрил е оръжие, преди нещо да му прещрака?
— Има ли значение? Знаем, че е той.
Дарси присви устни и продължи да следи движението на беглеца през летището. Сега несигурността в движенията му беше изчезнала и той крачеше съвсем целеустремено.
— Ето — каза Буитони, когато Хоуп отвори един сейф за багаж. — Както си мислех. Всичко това е само номер. Отишъл е там, за да вземе оръжието. В сейфа е.
Дарси гледаше съсредоточено.
— Грешиш, Паоло. Не взема нищо от сейфа. Само оставя багажа си.
Когато Бен се качи на едно такси и потегли, часовникът на екрана показваше 17:17 ч.
— Ето, тръгва — каза Буитони уверено. — Право към къщата на Тасони.
Дарси не отговори. Изправи се.
— Да се повозим — предложи тя.
Отидоха при колата си на паркинга и Буитони се насочи към шофьорското място, но Дарси грабна ключа от ръката му и скочи зад волана. След няколко часа на слънце в колата беше горещо като в пещ. Дарси погледна часовника си. Беше 4:42 ч. следобед. Включи двигателя и свали стъклото си.
— Ти си навигаторът.
— Къде отиваме?
— Къщата на Тасони — отговори тя.
Когато потегли и излетя от паркинга, Буитони се залепи за седалката. Тя пусна сирената и сигнализацията, за да си проправя път през трафика. Стрелката на скоростомера скоро наближи сто и седемдесет.
— Ще ми кажеш ли защо е всичко това? — попита Буитони.
— Да кажем, че е експеримент — отвърна Дарси и профуча покрай някакво беемве.
Когато влезе в града, тя почти не намали скоростта. Пребледнелият Буитони седеше вдървено и отчаяно стискаше дръжката на вратата си.
— Трима седят в бара — проговори той накрая. — Единият разказва виц за карабинерите. Вторият умира от смях, а третият не реагира. Първият го пита: „Какво има?“. Онзи казва: „Аз съм от карабинерите“. Първият го успокоява: „А… не се тревожи. Ще ти обясня вица по-късно“.
Дарси се засмя и профуча през кръстовище, без да намалява скоростта под деветдесет километра в час сред вой от клаксони. Мушна се между две коли в пролука, два сантиметра по-широка от колата, мина на по-ниска предавка и настъпи педала до пода.