— Значи можеш да оцениш хумора — каза Буитони.
— Смея се на теб, Паоло. Бял си като платно. Буквално зъбите ти тракат. Мислех си, че италианците обичат високите скорости.
— Обичат и да пристигат невредими — поклати глава той. — Защо не ми дадеш да карам аз?
— И наричаш себе си „горещ мъж“?
Буитони промърмори нещо на италиански и Дарси се засмя.
— Само ми казвай накъде да карам, става ли?
Когато най-накрая колата спря пред къщата на Тасони, Буитони беше плувнал в пот. Дарси изключи двигателя и погледна часовника си. Показваше 5:56 ч. следобед. Тя въздъхна шумно.
— Какво?
— Мислиш ли, че е могъл да дойде до тук по-бързо?
Той я изгледа.
— Сега ти ли разказваш вицове?
— Може би курсовете по скоростно шофиране, през които минах, са били напразни. Може би онзи шофьор на такси, който е докарал Бен Хоуп от летището до тук, е бил напълно побъркан. Или Бен Хоуп е открил тайната на телепортирането. Знам, че е разполагал само с времето между пет и осемнайсет и пет и петдесет и седем, за да стигне до тук и да застреля Тасони. На мен ми трябваха четирийсет и пет минути и двайсет и две секунди, за да измина същото разстояние.
— Може би шофьорът е знаел по-кратък маршрут?
— Нали ми каза, че познаваш града?
— Познавам го — кимна Буитони. — Значи може би сме сгрешили с часа на смъртта. Часовникът на Тасони може да не е бил верен.
— Тези часовници не грешат, Паоло. Иначе НАСА нямаше да ги използва.
— Излиза, че Хоуп не е бил сам.
— Да, но изглежда, има запис как самият той излиза от тук.
— Който не сме видели — отбеляза той.
— Който не сме видели — повтори Дарси.
Буитони се канеше да отговори, но се отказа и се отпусна на седалката.
— Нищо не разбирам.
— И аз. Но не казвай на никого за това, Паоло. Това е заповед.
В този момент телефонът в джоба й зазвъня. Отново личният.
— Ще изпуша една цигара — каза Буитони и излезе от колата.
Дарси натисна бутона. Отново дишане.
— Откъде взе този номер? — попита тя ядосано.
Тишина. Чуваше само бързото нервно свистене на нечии дробове.
— Добре. Продължавай да играеш игричките си, обаче чуй: ако ми позвъниш пак, ще намеря начин да те открия и ще те сритам толкова здраво, че топките ти ще изскочат през носа! Бъди сигурен. Разбра ли ме?
Канеше се да прекъсне линията, когато онзи проговори:
— Недей… не затваряй. Моля те. Изслушай ме.
Младежки глас. Мъж на не повече от трийсет. Явно образован. Това не беше обикновен телефонен перверзник. Леко заваленият му говор й подсказа, че са му били нужни поне две питиета, за да събере кураж да й се обади, но въпреки това не беше в състояние да прикрие нервността си.
— Има нещо, което трябва да знаеш — каза той и млъкна. — Слушаш ли ме?
Дарси видя Буитони, който пушеше нервно и крачеше пред портала на Тасони. На улицата отпред все още бяха паркирани няколко полицейски коли.
— Слушам — каза тя на тайнствения си събеседник. — Но това няма да продължи дълго.
— Казвам се Борг.
— Борг — повтори тя подозрително.
Чу го как преглъща.
— Слушай… За бога, не знам откъде да започна… Операция „Йерихон“ не е онова, което си мислиш.
Дарси се намръщи. Операция „Йерихон“. Ако този тип знаеше за нея, значи съвсем определено не беше перверзник.
В ума й звъннаха тревожни звънчета. Трябваше да се дръпне. Веднага. Да докладва на Апълуд. Да направи каквото трябва, преди да отвори гнездото на осите и те да я нажилят до смърт.
Но това беше по-силно от нея. Искаше да знае повече.
— Не обичам анонимните гадости. Трябва да ми кажеш кой си наистина или ще затворя.
Последва дълга, напрегната пауза. Дарси долови колебанието му. Мислеше. Претегляше плюсовете и минусите. Знаеше, че трябва да спечели доверието й, но от колебанието му лъхаше страх. За него беше далеч по-опасно, отколкото за нея.
Или може би не? Така или иначе, трябваше да разбере.
— Добре. Засега нека си остане Борг — добави тя тихо и успокояващо. — Кажи ми каквото знаеш.
Онзи въздъхна.
— По-добре да се срещнем.