— Боже, харесвам този поглед в очите й — промърмори Буитони и се затича след нея.
51
Саламанка
Очите на Пиетро де Крешенцо в огледалото се разшириха. Той се обърна назад и с ужас се вторачи в мъжа, който изведнъж се бе озовал на задната седалка на колата му.
— Радвам се, че те виждам — каза Бен. — Помниш ли ме?
— Боже мой! Убиецът!
— Точно така — кимна Бен. — Аз съм болен, много болен човек. Луд психопат, точно както пише по вестниците. Убих Урбано Тасони и ми достави удоволствие, когато го правех, точно както ми достави удоволствие да убия десетки други мъже, жени и деца преди това. Ще убия и теб, Пиетро, освен ако не направиш точно каквото ти кажа.
Де Крешенцо се сви на седалката зад волана. Бен държеше ключовете от волвото във въздуха.
— Този град е красив нощем. Защо не направим една обиколка, за да го разгледаме, докато си говорим?
Де Крешенцо взе ключовете с трепереща ръка. Трепереше толкова силно, че успя да мушне ключа в стартера едва на третия опит.
— Не карай прекалено бързо — продължи Бен, — нито прекалено бавно. Не прави нищо, което може да привлече вниманието върху нас.
Де Крешенцо кимна объркано, пое въздух и потегли. Волвото се понесе по нощните улици. Трафикът беше слаб. Старинните сгради, куполите и камбанариите бяха осветени в златно от луната.
— Как разбра къде съм? — попита Де Крешенцо.
— Графинята помогна много — отговори Бен. — Дори ми зае колата си.
— Орнела! Да не би да си я…
— Успокой се, Пиетро. Тя е добре, като изключим махмурлука. Трябва да намали водката. Веднага щом приключа с теб, трябва да побързаш да се върнеш да не би тя пак да прекали. Не й отделяш вниманието, което заслужава.
Бен Хоуп в ролята на брачен консултант. Раменете на Де Крешенцо увиснаха.
— Какво искаш от мен?
— Дойдох, за да те попитам какво, по дяволите, става тук — отговори Бен. — Сега обаче виждам, че и ти не знаеш повече от мен.
Де Крешенцо се обърна и го погледна.
— Бил си там? В къщата на Сегура?
— Чух всяка твоя дума, Пиетро.
— Тогава… няма какво повече да добавя. Моля те. Пусни ме да си вървя. Обещавам… кълна се… няма да кажа на никого, че съм те видял тук тази нощ.
— Кажи ми само едно и няма да ме видиш повече. Искам да знам за първия път.
— Първия път?
— Каза го на Сегура. „Първия път престъпниците си тръгнаха с празни ръце.“ Не ставаше дума за обира в галерията, нали?
Графът помълча няколко секунди, после въздъхна дълбоко.
— Габриела Джордани почина през октомври хиляда деветстотин осемдесет и шеста година от сърдечен инфаркт, причинен от нахлуването на престъпници в уединения й дом край Чезена. Била е сама, когато се е случило. Бившата й прислужница, дългогодишна придружителка и довереница, вече не живеела при нея. Когато Габриела била открита по-късно мъртва, заключението на съдебния лекар било, че инфарктът бил причинен от силен страх.
— Какво са търсели? Пари? Скъпоценности?
Де Крешенцо изсумтя.
— Това е странното. Габриела Джордани е била утвърден художник от доста години и картините й са стрували цяло състояние. Била е много богата, домът й е бил пълен с красиви вещи. Антики, бижута, произведения на изкуството и всичко е било застраховано. Крадците са можели да вземат каквото пожелаят. Не взели нищо, макар че обърнали къщата наопаки. Остава загадка какво са търсели.
Бен видя схемата. Крадците влизат в къща, готови да сеят смърт, но да получат каквото искат, обаче си тръгват с празни ръце. Двайсет и пет години по-късно въоръжена банда извършва множество убийства, само и само да се сдобие със сравнително евтина графика, която на всичко отгоре се оказва и фалшива. Събитията се повтаряха, и то не без причина.
— Мислиш ли, че и първия път са търсели „Покаялият се грешник“? — попита Бен.
Де Крешенцо сви рамене безпомощно.
— Питал съм се много пъти. Няма как да науча отговора.
— Мисля, че има един начин. Да говориш с хората, които са го направили.
Де Крешенцо не каза нищо.
— Кажи ми пак за тази рисунка — подкани Бен. — С молив ли е правена?