Пред очите му бяха Брук и любовникът й, седнали на канапето.
Тя е щастлива с този човек. Ако не те обича вече, вината е твоя, не нейна.
Ти я прогони. Ти прецака всичко!
Бен се изправи с усилие и продължи в тъмнината. През лицето го шибаха клони. Спъваше се в камъни, затъваше в кал, губеше представа за времето. Когато най-накрая видя светлините на селото през дърветата, беше тичал половин час, който му се стори цяла вечност.
Напълно объркан и отчаян, той тръгна по главната улица на селото. Чу приглушена музика някъде наблизо, обърна се и видя ниска широка постройка с неонова реклама, пред която бяха паркирани коли, пикапи и няколко мотоциклета.
Бен се насочи натам и влезе в препълнен бар. След тишината на нощта силният говор на стотина гласове и гърмящата рок музика за момент притъпиха сетивата му. Огледа се, отиде до бара и седна на висок дървен стол. Барманът беше с посивяла дълга коса и с катарама на колана „Харли Дейвидсън“, впита в издутия му корем. Бен се вгледа в бутилката уиски на рафта зад гърба му.
— Duplo — каза той.
Барманът се поколеба, погледът му се плъзна по мокрите кални дрехи на Бен, после сви рамене. Взе бутилката. Сложи чаша и наля двойното питие, което Бен поръча.
Бен го глътна, без да усети вкуса. Остави чашата пред себе си и я посочи.
— Още едно.
Барманът му наля още едно питие. Бен го изпи.
— Още едно — каза той отново.
На петата чаша барманът започна да се мръщи. Бен не му обърна внимание. Не го интересуваше нищо. Нито хората около него, нито дупката от куршум в ръката му, нито дозата кодеин, която, смесена с алкохол, можеше да му причини припадък. Дори смърт. Нямаше значение.
Чашата му отново беше празна.
— Още — каза той на бармана.
Мъжът поклати шава. Бен се протегна през бара и грабна бутилката. Барманът понечи да я измъкне от ръката му, но Бен не я пусна. Извади влажна смачкана банкнота от джоба си и я мушна в ръката му, без да погледне дали са двайсет евро или петстотин. Така или иначе, барманът явно реши, че е добра цена за бутилка евтино уиски, и прибра парите, преди смахнатият чужденец да е размислил.
Бен не чувстваше краката си, когато тръгна с бутилката уиски през тълпата към далечния край на бара. Отпусна се тежко на тапициран стол до прозореца, стисна бутилката между коленете си и подпря глава на лакът. Затвори очи и усети, че потъва в пропаст. Призля му. Възприемаше гърмящата музика като непрестанен рев. И колкото и да стискаше очи, не можеше да прогони от съзнанието си образа на Брук с онзи мъж. Отвори отново очи и отпи глътка уиски.
Някакви типове на близката маса, отрупана с бутилки и чаши, му се хилеха пиянски и му махаха да отиде при тях. Бен сви рамене, изправи се с усилие и седна на масата им. Не разбираше всичко от разговорите, освен че са местни хора и празнуват нечий рожден ден. Последваха още питиета, тостове, смях и шеги и Бен изведнъж установи, че е преминал от уиски на бира. Периодично слагаха пред него пълни чаши и той машинално ги пресушаваше. Болката в ръката му сега беше напълно изчезнала, но чувстваше друга болка, която никакви количества алкохол не можеха да притъпят.
Усети, че шепне името й. Тръсна глава, сякаш можеше да го прогони.
— Quem säo vocês falam? — попита един от новите му португалски приятели и го тупна по рамото. За кого говориш?
Бен отговори тихо. Каза повече, отколкото му се искаше. После удави думите в поредната голяма глътка бира.
— Ela é uma puta cadela — отбеляза гласът от другата страна на масата.
Бен кимна. После осъзна какво означават думите и се намръщи.
— Кучка! Курва! — повтори онзи на английски. — Като всички останали. Трябва само да ги чукаш. После изчезваш. Иначе ти погаждат номера. Прав ли съм?
Двама от масата кимаха и се хилеха. Вдигнаха чаши.
Усмивките им внезапно се стопиха, когато приказливецът изведнъж полетя напред и главата му се заби с трясък в масата. Разлетяха се чаши и бутилки и се пръснаха на пода.
Бен се движеше като в просъница. Осъзна, че е на крака. В дясната си ръка все още стискаше кичури от тила на онзи тип, който беше паднал на пода и притискаше с длани окървавеното си лице.