Засега бе успял да остане жив въпреки блудкавите варени зеленчуци, с които го хранеха, и разкашканата сива маса, която трябваше да мине за месо. Все едно че отново беше в армията.
През цялото време го държаха настрана от медиите. Само можеше да си представи еуфорията на вестници и телевизии при новината, че убиецът на Урбано Тасони е заловен. Любимата му италианска репортерка Силвана Лученци щеше да застане в светлината на прожекторите и да следи покачването на рейтинга си.
— Как се чувстваш? — попита докторът.
— Като невинен човек, когото изпращат в затвора — отвърна Бен. — А ти?
Сестрата със свирепия вид влезе в стаята с голям книжен плик, който остави на стол, после отиде до леглото и откачи от него всички маркучи с деликатността на гневна готвачка, която скубе пуйка. Бен й се усмихна по най-милия начин, на който беше способен, стана от леглото и взе плика. Вътре бяха дрехите му, чисти и изгладени, и обувките му, без връзки.
— По дяволите! — изруга той. — Отново удрям на камък. Смятах с връзките на обувките да удуша всички в отделението и после да се спусна през прозореца.
Докторът го гледаше с недоумение. Бен влезе в малката баня и се преоблече. Ръката му все още беше леко изтръпнала, но заздравяваше добре. Когато излезе, вън го чакаха четирима карабинери. Бен подаде китки, за да му щракнат белезниците, след което го изведоха. В коридора имаше още полицаи, въоръжени до зъби. Сред тях Бен забеляза познато лице. Роберто Ларио избегна погледа му. Беше замислен и мълчалив.
Полицаите изведоха Бен от отделението в къс коридор с асансьори. Вратата се отвори и всички се качиха в кабината. Бен застана с лице към вратата. Усещаше заредените и насочени към него оръжия. Коленете му трепереха от мисълта за случващото се с него, но нямаше никакво намерение да показва, че е притеснен. Когато асансьорът потегли, Бен се обърна към мълчаливия Ларио.
— Трябва да отбележа, че съм разочарован — каза той. — Очаквах Дарси Кейн да се появи лично. Да ми благодари, че се оставих да ме хванат.
Ларио изглеждаше смутен.
— Не знам къде е тя — изрече той тихо, сякаш съжаляваше, че му казва и толкова.
Бен искаше да го попита какво означава това, но в този момент камбанката издрънча и вратата на асансьора се отвори. Полицаите го избутаха навън и след миг се озоваха на улицата.
Чакаха го цивилни агенти и няколко карабинери с две патрулни коли и бял затворнически микробус, пълен с униформени надзиратели. Задните врати на микробуса бяха отворени и се виждаше вътрешността — две метални пейки, една срещу друга, метални стени и таван. Нямаше предпазни колани. Вероятно според италианската система задържаните биха могли да се обесят или удушат, докато пътуват. Или просто никой не се интересуваше какво ще стане с тях в случай на автомобилна катастрофа. Прозорците бяха защитени с дебела решетка отвътре, а стъклата отвън бяха затъмнени.
Докато го водеха към микробуса, Бен видя, че още един затворник чака, за да бъде транспортиран заедно с него. Беше набит, чернокос, около трийсетгодишен. Нямаше вид на изпечен престъпник. Бен се зачуди какво ли е направил, за да заслужи да го заключат в затворническия микробус заедно с опасния убиец психопат.
Спътникът му остана мълчалив, докато ги качваха отзад и след като затръшнаха вратите. Стоманената черупка се разтресе, когато дизеловият двигател запали. След кратко спиране на портала продължиха по улиците на Рим.
62
Когато вратите се затвориха, затворническият микробус бързо се превърна в неприятна сауна под лъчите на палещото слънце на Рим. Той се тресеше и друсаше и Бен полагаше сериозни усилия да се крепи на металната пейка и да не мисли къде го карат и какво го очаква.
До този момент никой не беше споменал думата „адвокат“. Никакви телефонни разговори, никакви контакти с външния свят. Джеф Декър в „Льо Вал“ вероятно бе направил невъзможното, за да разбере какво става.
А Брук… вероятно и тя беше разбрала, че е бил заловен съвсем близо до къщата й в Португалия. Дали се е досетила, че е научил тайната й? Че я е видял там с онзи мъж… който и да бе той?