— Две имена ли имаш?
— Нещо като раздвоение на личността, ако така ти харесва повече.
— Ти какво имаш предвид?
— Матиас иска да остане в този свят и да го разбере. Докато Джон иска да отлети надалеч.
— Да отлети къде?
— Не знам, отвъд този свят, може би.
— О, разбирам… Матиас… Тук това име е необичайно.
— Хората така казват — рече художникът, точно както Диана бе отговорила последния път, когато се срещнаха.
Тя се усмихна и се обърна да разгледа картината. Тъй като в нея нямаше никаква чайка, можете да предположи, че не е завършена. Въпреки че я гледа известно време, не измисли нищо, което да каже.
Мълчанието и опасността да си тръгне направиха Матиас неспокоен. Той се разтревожи. За да я опознае по-добре, не само че трябваше да промени програмата си, но дни наред трябваше да остане в един евтин хотел, от онези, в които от душа тече само студена вода, тоалетната е запушена, а леглото е цялото на буци и тясно като гроб.
— Е — рече, — както можеш да видиш, днес нямам вдъхновение. Мислех да отида да изпия едно кафе отсреща, за да сменя мястото и обстановката. Имаш ли нещо против да дойдеш с мен?
Диана се поколеба, преди да отговори уж равнодушно.
— Да, добре. Мисля, че мога. Нуждая се от почивка, за да си поема дъх.
Матиас остави внимателно четката в цепката на триножника.
— Да вървим.
Едва когато приближиха кафенето, той видя, че това бе едно модно и вероятно твърде по-скъпо място, отколкото бе преценил първоначално.
16
Влязоха в помещение с маси, покрити с кожа, факли, светещи със специални светлинни ефекти, и покрити с мед пожарогасители в ъглите. Място от онези, където посетителите умираха от желание да платят десет долара за чашка кафе, докато седят на неудобните столчета от ковано желязо и слушат брътвежите, които се носеха наоколо като жуженето на пчели. Матиас не беше си представял, че би влязъл в подобно място, дори ако останеше в Сан Франциско още сто години. Но, за нещастие, наоколо нямаше друго кафене.
Тъкмо седнаха на една маса до прозорците, когато се появи сервитьорът.
— Какво ще обичате, сър?
Поръчаха си френско кафе с ванилия и еспресо и когато го отпратиха, той се огледа.
— Ама че място за вдъхновение, а!
— О, вдъхновението… да, разбира се — отвърна Диана. — Аз самата рисувах по едно време. Но трябва да призная, че вдъхновението така и не ме посети. Предполагам, че това е разликата между истинския художник и онзи, който просто иска да рисува.
— Не мисля, че вдъхновението е нещо съществено.
— Нима?
— За мен вдъхновението се появява, когато една картина трябва да бъде завършена, а не в процеса на рисуването й. Някои платна ми отнемат само няколко дни; други не мога да свърша даже когато съм работил върху тях няколко години. А в моите картини дори няма разлика.
— О, да! Точно мислех да те питам защо винаги рисуваш морето? Никога ли не рисуваш нещо друго?
— Не, напоследък не. Преди години преживях бурни времена и оттогава просто рисувам морето.
— Може ли да попитам каква буря си преживял?
— Беше странно. Всичко започна с края на една връзка. Единия ден имах чувството, че ще прогоня с бейзболна бухалка всеки, който се приближи до мен, а на другия не можех да живея без хора. Накрая реших да излея всичките си „вълни“ от чувства върху платното като морски пейзажи, надявайки се, че те ще ми помогнат да разбера себе си.
— А чайките?
— Дълга история. Съмнявам се, че ще искаш да я чуеш.
— Опитай.
— Трябва ли наистина да ти я разкажа?
Притиснат от настоятелния й поглед, той започна да разказва за деня, в който бе наблюдавал полета на двете чайки. Не навлезе в детайли, но Диана успя да проумее значението на самотната чайка в картините му.
Когато остави внимателно кафетата им на масата, сервитьорът попита това ли ще бъде цялата поръчка. Те кимнаха с глави, той се поклони и се отдалечи.
— Ти продължаваш да рисуваш морето. Твоята буря все още ли не е стигнала до края си?
— Напротив, стигна, но междувременно осъзнах нещо. Осъзнах, че ми харесва да рисувам различни неща.
Диана го погледна объркано. Само преди няколко минути й бе казал, че рисува само морски пейзажи, а сега казваше, че обича да рисува различни неща.
— Когато отида на някое ново място, на някакъв нов бряг, разбирам, че онова, което мислех, че се променя най-малко, всъщност се променя най-много — морето.
— Като теб? — попита Диана, спомнила си връзката, която Матиас направи между себе си и морето.
— Всъщност като всеки човек. Всички ние си мислим, че виждаме един и същи човек, когато всяка сутрин се гледаме в огледалото. Нашите приятели мислят, че виждат един и същи човек, когато се срещнем след няколко месеца.