— Наистина, дори ако забележат някаква промяна, това обикновено са неща като теглото или прическата…
— Точно така. Никога не се досещат, че човекът пред тях може да е станал друг. Мисля, че един човек може да се промени дори само за няколко дни.
Диана сведе поглед, като се замисли колко много я бе променило случилото се напоследък. Матиас внимателно докосна ръката й.
— Извинявай, нещо лошо ли казах?
— Не, не. Това, което каза, ми напомни за нещо. Това е всичко.
Подпирайки се на лактите, той се приближи към нея.
— Искаш ли да говорим за това?
— Да… Може би по-нататък.
Сервитьорът се появи отново, за да попита дали желаят още нещо. Диана се обърна към Матиас.
— Какво искаш? Аз мисля да си поръчам шоколадов сладкиш.
— Да, моля. И аз ще си взема от тях.
— Съжалявам — отвърна сервитьорът. — Току-що сервирах шоколадови сладкиши на друг клиент, така че знам, че са останали само два. А те са за една порция. Какво ще кажете да ги разделя и да добавя по един ванилов, за да оформя поръчката?
Двамата се съгласиха, макар и неохотно.
17
Сладкишите все още не идваха. Но те бяха така дълбоко потънали в разговор, че не забелязваха това. Матиас искаше да напомни на сервитьора за поръчката, за да не загубят сладкишите си, които можеше да бъдат дадени на друг клиент. Тогава той се появи с две чинии.
Диана отхапа парче от ваниловия сладкиш и го попита:
— Какви са целите ти? По отношение на рисуването, имам предвид.
— Имам само една цел и тя е да рисувам.
— Мислех, че целите са нещо, свързано с бъдещето. Не е ли така?
— Да — отвърна той. — Има едно изречение, което харесвам: „С времето бъдещето, от което сме така хипнотизирани, се оказва просто недокоснато минало.“ — той се зачуди какъв ще бъде коментарът й, докато отхапваше от шоколадовия сладкиш. След минута мълчание тя отговори:
— Предполагам, че онова, което искаш да кажеш, е: Един ден от бъдещето се превръща в минало по отношение на деня, който следва. А следващият ден ще настъпи със сигурност, защото времето лети напред… Така че всеки ден, който смятаме за бъдеще, в действителност не е нищо друго, освен отложено, закъсняло минало. Минало, което не е било докоснато от времето… Правилно ли съм разбрала?
— Никога не съм срещал някого, който да ме е разбрал по-правилно.
— Но всичко това изглежда прекалено философско. И аз не мисля, че може да има някаква практическа стойност във всекидневния живот.
— Хей — отвърна той, усмихвайки се. — Просто се опитах да отговоря на въпроса ти.
— О, извинявай.
— Всъщност, онова, което искам да кажа, е, че обичам да постигам целите си в единственото време, което съществува реално, а именно настоящето. Ето защо избрах рисуването като моя единствена цел.
— Но сигурно имаш някакви дългосрочни планове?
— Да, имам един план. Планирам да извървя пътя до малкото градче, където живеех, близо до Сан Диего, като рисувам картини по брега. В края на лятото ще направя изложба на някое от местата, където съм рисувал.
Значи Матиас не бе от Сан Франциско… Всъщност, тя вече бе предположила това. Все пак начинът, по който произнесе „малкото градче, в което живеех, близо до Сан Диего“, просто ей така, сякаш казваше нещо, което не бе от особена важност, събуди у нея познато чувство. Чувството за самота.
— И… — той прекъсна мисълта й — дори съм намислил име за изложбата си. „Променящите се морета на Калифорния“.
— Звучи добре.
— Но наистина не знам дали ще бъда в състояние да довърша този свой проект. Има още много неща, които не знам… Ако го завърша, дали ще имам достатъчно пари за изложбата? Ако имам, дали ще бъда в състояние да намеря подходящо място за нея? Ако намеря, ще успея ли да получа разрешение от съответните власти? И ако получа, ще бъда ли в състояние да привлека вниманието на публиката? А ако го привлека, ще прояви ли някой интерес към моите картини? Ако проявят, дали това ще ме задоволи? Дори ако всичко, което съм планирал, протече добре, ще бъда ли щастлив? Ако съм щастлив, колко дълго ще продължи моето щастие? Дори ако продължи дълго, ще мога ли да преодолея страха, че някой ден ще го изгубя? И така цял списък от неща, които не мога да знам. Списък, който продължава и продължава…
— И продължава — съгласи се Диана.
— Ето защо рисуването е моята единствена цел.
— Добре. Да речем, че изложбата се състои. Къде смяташ да я направиш?
— Все още не знам. Ще реша, когато установя, че съм нарисувал най-хубавата си картина.
Те изядоха първия си сладкиш. В чинията на Диана остана шоколадовият, а в тази на Матиас — ваниловият. Разликата в избора, как да изядат сладкишите си привлече вниманието й. Тя бе оставила последен този, който обичаше най-много, докато той бе изял първо своя любим.