Диана се чувстваше задължена на Матиас за това, че я предизвика и подтикна да рисува след толкова дълго време. Приказката, която й разказа, я накара да се почувства много по-добре. Тя не искаше да загуби това усещане, дори копнееше да го подсили, като направи нещо, което щеше да достави удоволствие на майка й. Затова взе зеления плик, който лежеше до нощната й лампа, и прочете още веднъж второто писмо на Мери.
22 февруари
Скъпа моя мамо,
През годините на моето детство, въпреки Другите, успях да запазя желанието си да те намеря. Но с времето чувствах как силата ми намалява от нестихващите им, безконечни опити да ме превърнат в една от тях.
Тогава една нощ сънувах сън. Седях в малка дървена лодка, която се носеше по вълните на океана. Бях облечена с бяла нощница и носех оранжева шапка. Хоризонтът бе чист, но лодката нямаше нито гребла, нито платно, за да ме заведе някъде. Докато седях и чаках безпомощно, ти заговори с мен иззад сивите облаци.
— Мери, върни се при мен.
— Къде си ти, мамо?
— Не си ме загубила. Аз винаги съм с теб.
— Защо не мога да те видя?
— Защото не си с мен.
— Как мога да бъда с теб?
— Виж ме в себе си.
— Не мога да го направя.
— Тогава ме виж в моите подаръци.
Небесата се разтвориха и се чу оглушителен трясък. Една ръка от светлина се протегна надолу и взе шапката ми, като я замени с венец от бели рози. Тази ръка беше твоята ръка, мамо. А венецът бе най-красивият подарък, който бях получавала.
Известно време гледах отражението му във водата и се възхищавах на красотата му. След това се разрази страшна буря. Докато лодката се блъскаше във водата и си проправяше път сред огромните като кули вълни, аз се свих на кълбо на дъното й и започнах да викам и плача: «Помогни ми, мамо!»
Малко по-късно вятърът утихна, заваля дъжд и морето се укроти.
Когато отново погледнах отражението си във водата, видях, че венецът вече не бе на главата ми. В този момент почувствах, че сякаш всичко, което съм имала, ме е напуснало и е отплувало далеч от мен. Бях като суха река, като безкрил орел, като роза без аромат… Но все пак, все още бях река, орел, роза… Трябваше да потърся венеца си веднага. Търсих на дъното на лодката. Търсих го в далечината, по повърхността на морето и в небето… Но не го намерих.
Тогава извиках към теб.
— Мамо, искам обратно венеца си!
— Тогава наведи главата си, Мери.
След като направих каквото ми каза, видях в отражението си, че венецът се бе плъзнал назад по главата ми. Тогава ти заговори отново. Но този път гласът ти не идеше от небето, а сякаш излизаше от венеца.
— Мери, детето ми, не търси зад себе си онова, което вече имаш.
Точно тогава от средата на океана изплува дворецът. Близо до него имаше градина, стените й бяха обрасли с рози, а зад тях се носеше песента на славеи.
Ти отново заговори.
— Ако искаш да чуеш моя глас, тръгни и върви по пътеката в градината. Дръж ръката на градинаря и слушай розите.
— О, мамо, той е толкова далеч. Между нас има цял океан, а аз не зная да плувам!
— Не се страхувай, просто върви направо. Ако оставиш товара си, водата ще те задържи.
— Но аз нямам товар!
— Да вярваш, че водата няма да те издържи, е много тежък товар. Така че го остави и тръгвай.
— Къде ще ме отведе този път?
— При мен.
— Значи наистина мога да се събера с теб в този свят?
— Да, в този свят.
Не мога да прогоня този сън от съзнанието си и живея в очакване да се превърне в истина. Три години по-късно, когато пътувах с моя приятелка и семейството й, видях една розова градина, скрита зад стената на хотела, в който бяхме отседнали. Недалеч се виждаше двореца Топкапъ, който изглеждаше досущ като двореца, който бях видяла в съня си. Веднага щом зърнах градината и двореца, почувствах, че това е мястото, което ти искаше да посетя. Не бях сгрешила.
Зейнеб ханъм — жената, която притежаваше хотела, беше изключителна личност. Тя не бе като Другите. Тя бе Някой-който-знае. Тя беше човекът, когото бях очаквала от толкова дълго време, човекът, който щеше да ми помогне да чуя гласа ти. Зейнеб ханъм ми позволи да остана в къщата още много дни, като ме заведе на вълшебни разходки в розовата градина и преди много време ме научи от какво се нуждая, за да чуя розите в бъдеще. Семената, които тя пося в главата ми, ми позволиха да чуя една роза, която години по-късно ми заговори в моя собствен дом.