Матиас започна да се смее.
— Синко, да се върнем на думата. Оставаш ли, или си отиваш?
— Ти какво мислиш, че правя тук по това време на деня? Отворен съм за всякакви предложения. Но едно нещо знам със сигурност. Ако си отида, ще бъде за добро. Ще бъде по-добре и за двама ни да не продължавам. Вече така или иначе стигнах далеч. Знаех го от самото начало, но не можех да направя нищо. Говорих с нея, поканих я на кафе, разказах й за себе си и се опитах да я разбера. Най-лошото от всичко е, че се опитах да я впечатля. Нищо от тези неща не биваше да се случва. А сега, мисля да си тръгна, без да кажа довиждане дори. Ти ми кажи, какво би трябвало да направя?
— Върви си, синко.
— Да си тръгна от теб или от града?
— Не ме питай онуй, дето вече го знаеш. Аз казвам остани, ти казваш върви. Аз казвам: наслаждавай се, опознай малката госпожичка, върви при нея, бъди щастлив. Но ти, ти искаш да си ходиш. Ти идваш при мен, щот не можеш да се накараш да кажеш остани. Преди да седнеш, гледах лицето ти. Ти вече си бе отишъл. Тъй чета лицата, синко. Две бутилки кола прави четири кинта, тъй че беше мой гост. Аз съм почтен и честен човек, не забравяй туй. И уважавам моята работа.
Матиас помълча за миг, после протегна ръка към просяка.
— Ще ми липсват нашите разговори, приятелю.
20
„Човек може да се промени само за няколко дни“, беше й казал Матиас.
Беше ли вярно това? Например за един ден? Може ли един чувствителен човек, след като е преживял хубав ден, на следващия да стане и да си тръгне, без да каже дори „довиждане“?
„Страхувам се, че той е могъл“, рече си Диана, когато не го видя през последните шест вечери.
Току-що се бе върнала от вечерната си разходка. Прегледа номерата в телефонния си бележник, като се чудеше как е възможно да познава толкова много хора. Сред всички тях вероятно можеше да избере едно от момичетата, да го покани на кафе и не след дълго да докара разговора до съществената тема. След това щеше да чуе от приятелката си няколко сценария, хвърлящи светлина върху логичните причини, поради които художникът си бе взел шапката и си бе тръгнал. Не след дълго щеше да бъде убедена, че причината бе не понеже той не е бил впечатлен, омаян, очарован от нея. Така самочувствието й щеше да остане ненакърнено.
„Не мисля, че Мери би постъпила по този начин“, мислеше си Диана.
Тя захвърли бележника на масата. Не защото се сравняваше или конкурираше с Мери. Просто повече не желаеше да се обади на никого. Но набра един друг номер, номера на туристическата агенция в хотела.
— Здравейте, с какво мога да ви бъда полезна?
— Здравей, Сара, Диана се обажда. Бих искала да те помоля за една услуга. Ако не греша, дворецът Топкапъ е в Истанбул, нали? След като провериш дали е така, можеш ли да ми запазиш място за самолета в петък? Остави връщането с отворена дата.
— Правилно ли чух, госпожице Стюарт? Петък ли казахте?
— Да, точно така.
— А какво ще стане с церемонията по дипломирането ви в неделя? Отложена ли е?
— Не, но трябва веднага да замина.
— Надявам се, че всичко е наред, госпожице Стюарт?
— Не се притеснявай, Сара. Всичко е точно.
Втора част
21
Когато пилотът обяви, че самолетът скоро ще кацне, писмото, което Диана прочете по време на полета няколко пъти, все още бе в ръката й.
1 март
Скъпа моя мамичко,
Преди около една година, когато имах проблеми с храненето и пиенето, загубих всякакъв интерес към нещата, които преди това харесвах и обичах. Не напусках стаята си и прекарвах повечето време в компанията на моите рози, които започнаха да изпускат аромати, които никога преди не бях помирисвала.
Всяко ъгълче на стаята ми бе пълно с розите, които започнах да отглеждам, след като се върнах от розовата градина. Чувствах се като цветарка, която не може да продаде розите си.