Един ден се случи нещо странно: чух как розите дишат. Това продължи с дни. Понякога от тях се носеше свеж бриз, който минаваше през косата ми, сякаш за да измете всички следи от миналото в мозъка ми.
Една вечер бризът стана много силен, усили се още повече през нощта и замря чак когато пук на зората. Неочаквано стаята се изпълни с ослепителна светлина. Навсякъде беше блестящо светло, но все още можех да виждам. Цареше оглушителна тишина.
Тишината бе нарушена, когато розовата роза в горната част на леглото ми проговори. Но гласът сякаш не идеше от нея, а от мен. Вътре от мен самата!
Той ставаше все по-силен и по-силен, докато стигна до такова кресчендо, че вече нито чувах, нито усещах мириса на нещо друго. Всичко, което можех да виждам, всичко, което можех да помириша, всичко, което можех да докосна, беше гласът на моята роза.
Уплаших се от себе си. Не, това не можеше да бъде възможно! Как можех да се страхувам от себе си? Аз дори не бях там. Там беше само розата. Гласът на розата.
Двете говорехме с един и същи глас:
— Успокой се, Мери.
— Не вярвам! Не вярвам, че чувам моята роза!
— Не, Мери, точно защото вярваш, можеш да ме чуеш.
— Но това не е нормално! Това е изключително!
— За онези, които са изключителни, изключителното е напълно нормално.
— Не мисля, че заслужавам подобна чест.
— Точно затова си я заслужила.
— Добре, щом мога да чуя теб, мога ли да чуя също и мама?
— Майка ти говори чрез всичко. Но помни, само след като чуеш Сократ, ще осъзнаеш това и ще чуеш гласа й.
— Къде мога да намеря Сократ?
— Ти не можеш да го намериш. Той ще те намери.
— Кога?
— Скоро.
Това бяха първите и последните думи, които чух да произнася розовата роза. От този ден чакам Сократ да се появи точно както лисицата чакаше Малкия Принц да дойде и да я опитоми. Въпреки че адресът ти е пред мен, мамо, знам, че няма да чуя гласа ти, преди да срещна Сократ.
Но съм сигурна, че той ще ме намери. Сигурна съм, защото розата каза така. Кой знае, може би ще видя Сократ в Сан Франциско?
Надявам се да ти изпратя последното си писмо, когато отида там.
С цялата ми любов…
22
Диана чака почти час на летището за багажа си и загуби мястото си в опашката за такси три пъти, тъй като хората постоянно я избутваха встрани. Трябваше да изтърпи задушаващия дим от пафкащия една след друга цигари шофьор. Беше смаяна от трафика, който вървеше толкова бавно, че дори пешеходците можеха да ги надминат. Не успя да убеди уличните търговци на площад „Султанахмед“, че няма нужда от килим. И сега, което бе най-лошото от всичко, след като надникна във всички хотели в търсенето на несъществуваща зад тях градина, не успя да сдържи сълзите си, когато някакъв мъж я приближи и попита:
— Здравейте, прекрасна госпожо. Не желаете ли един красив екскурзовод да ви обслужи?
Ако бе успяла да намери хотела на Зейнеб ханъм, тези неща не биха й се случили.
Тя откри едно усамотено ъгълче в „Света София“ и плака, вторачила се в стените, докато дойде време да я затворят. Стените, макар че бяха напукани и се рушаха, изглежда бяха в постоянна и благородна битка срещу времето, за да поддържат духовната памет на милиони хора. Може би си струваше да се упорства за подобна кауза. Но струваше ли си да се самоубива, за да открие Мери?
Когато охраната за трети път предупреди: „Музеят затваря!“, тя напусна „Света София“ и тръгна да броди безцелно по посока на двореца Топкапъ. Стигна до историческия фонтан пред главния му вход и седна на земята. Тук поне нямаше опасност да затворят вратите.
Докато се чудеше дали ще успее да си намери място в следващия полет за Сан Франциско, дочу над себе си глас.
— Тежък ден ли имахте?
Като вдигна глава, видя една добре облечена чужденка на средна възраст, която я оглеждаше полулюбопитно, полуснизходително, сякаш никога не бе виждала някого да седи на улицата.
— Хич не ме питайте — отвърна уморено Диана. — Няма къде да отседна. Остава ми единствено да бродя по улиците.
— Да, туристическият сезон вече започна. Ние също имахме трудности, докато си намерим стая.
Жената посочи надолу към тясната уличка, която се виеше покрай стените на двореца.
— Всъщност — продължи тя, — очите ни останаха в един пансион ей там, но той беше пълен. Така че трябваше да отседнем в „Четирите сезона“.
— О — възкликна Диана и скочи. — Смятам да хвърля един поглед на този пансион. На вас комфортът в „Четирите сезона“ много ще ви хареса.
23
Насреща й стояха две големи дървени къщи. Едната, боядисана с цвят на шампанско, беше по-голяма и доколкото можеше да се прецени по външния й вид, по-съвременна. Тя имаше вход към градина. Другата бе боядисана в пастелно зелено. Тъй като входът й бе на самата улица, не можеше да се види дали отзад има градина, или не. Диана нямаше търпение да влезе в едната от тях, но тъй като нямаше никаква представа за Зейнеб ханъм, не можеше да реши коя от къщите беше нейната. Ако и двете не бяха нейни.