Биографията е относително нещо. Но ние чуваме розите с една част от нас самите, която не е свързана с времето, мястото или социалното ни положение, както и със средата, в която живеем. Ето защо трябва да изтриеш всичко от твоята биография — образование, минал опит и най-вече връзки. Ако тези неща имаха някаква полза в градината, ботаниците щяха да бъдат първите, които щяха да чуват розите. Всичко, което си научила досега, тук ще ти бъде в тежест. При това много голяма тежест.
Диана неочаквано погледна Зейнеб ханъм, сякаш си спомни нещо.
— А водата няма да ме издържи с подобен товар, нали?
— Точно така. Откъде си го чула?
— Според Мери мама й е казала почти същото в съня й. След това Мери пише, че голяма част от онова, което е видяла в съня си, по-късно се е сбъднало.
— Това е съвсем естествено. Сънищата са маята на реалността.
Тъй като не желаеше да говори повече за сънищата на Мери, Диана я прекъсна.
— Добре. Говорихме за условията… Да речем, че се съглася с всички тях. Какво ще получа в замяна?
— Каквото е намерението ти да влезеш в градината, това и ще получиш. Не онова, което правиш в градината има значение, а защо го правиш. Ако намерението ти е да се научиш да говориш с розите, за да бъдеш различна от другите хора, страхувам се, че ще спечелиш само суета. Ако намерението ти е просто да чуеш розите, ще чуеш розите. Или като Мери, ако влезеш в градината, за да чуеш гласа на майка си чрез розите, ще чуеш нейния глас. Ако онова, което искаш, е да изпиташ някакво ново забавление, то също е възможно, но за твоя сметка.
Всичко бе като шега. Тази възрастна дама, която допреди малко изглеждаше блага и мека, изведнъж се бе превърнала в абсолютен и властен диктатор, който не прощаваше грешки, или в генерал, засипващ адютантите си със заповеди, сякаш предметът, който преподаваше толкова сериозно, не бе способността да се чуват птици и пчели!…
— Заинтригувана съм от нещо — каза Диана. — Независимо дали човек вярва, или не, идеята да се слушат розите звучи доста сетивно, чувствено. А от друга страна, условията, които изредихте и вашият подход, ами… не ме разбирайте погрешно, но те изглеждат сурови и силно ограничителни.
— Дъждовни облаци, дъжд, вода; всички тези неща също са сетивни. Но за да утолим жаждата си, накрая се нуждаем от най-обикновена чаша.
Диана помълча известно време, преди да заговори отново.
— Вие казахте само четири урока, така ли?
— Да, само четири.
— Добре, тогава. Съгласна съм.
Зейнеб ханъм се изправи на крака.
— Първият ни урок ще започне утре сутринта точно в 6 часа и 11 минути. Предметът е Математиката в чуването на рози. Не е необходимо да носиш със себе си книги и учебници по алгебра, геометрия или нещо от този сорт. Просто елате навреме при столчетата до входа на градината. Това в достатъчно.
Диана кимна в знак на съгласие.
— Да си сверим часовниците — рече Зейнеб ханъм. — О, почти щях да забравя. Ако успееш да чуеш една роза, докато завършим нашите уроци, те чака награда.
— Нима наистина мислите, че има шанс това да стане? Сигурно имате голяма вяра в мен.
— Колкото ти имаш вяра в себе си, толкова и аз имам вяра в теб.
— Каква е наградата?
— Една отлична сентенция, стигнала до нас през вековете.
— А какво ще стане, ако не успея? Ще има ли наказание за провал?
— Мълчанието на розите — отвърна Зейнеб ханъм. — Да не чуваш розите е достатъчно наказание за този, който се провали в чуването.
27
Диана седеше на един от столовете. Все още имаше пет минути до времето, което Зейнеб ханъм бе определила за урока им. Дървената ограда около градината бе по-висока от нея и това й пречеше да надникне вътре. В контраст с високата ограда, вратата към градината бе съвсем ниска.
Очите й бяха приковани в стрелката на часовника, сочеща минутите, мисълта й бе заета със загадката какво ли означава „математика в чуването на розите“. Обаче колкото и далеч да стигаше въображението й, нямаше никаква представа какво щеше да съдържа този чудноват и странен урок по математика.
В момента, в който стрелката докосна единайсетата минута, дочу гласа на Зейнеб ханъм:
— Това не е нещо, което можеш да проумееш със своя интелект.
Диана се усмихна, за да прикрие изненадата си. Въпреки начина, по който изглеждаше, тя все пак не вярваше, че Зейнеб ханъм може да чете мислите й. Имаше разумно обяснение: за какво друго можеше да мисли човек, освен за предстоящия урок, докато седи в този ранен час, чака и брои минутите, за да бъде научен да чува розите?