До истинската песен не може да се достигне посредством предположения на интелекта, а само чрез присъствие. Първо трябва да разберем, че чуваме розите не с ухото, а със сърцето си.
Всяко сърце притежава тази способност при раждането на човека. Но с времето сърцата стават глухи. Този, който иска да бъде свидетел, да присъства на песента на розите, първо трябва да върне способността си, която е загубил, докато се е учил да стане възрастен. А това е възможно единствено чрез поддържане на постоянен интерес към розите и грижи за тях.
Случва се да не можем да чуем розите при първото си посещение в градината. Но никога не бива да губим надежда. Първо и преди всичко, липсата на увереност, заедно с някои други негативни мисли и чувства, са нашият най-голям враг в градината.
Представи си една планина… От нейния връх гледката е прекрасна. Ти искаш да бъдеш там, но върхът изглежда толкова далеч, че губиш надежда да го изкачиш. Предаваш се като си казваш: „Никога няма да стигна дотам.“
Истината е, че стъпките на хората, които са стигнали до върха, не са по-големи от твоите стъпки, но те просто са тръгнали, поставяйки тези малки стъпки една пред друга. Не чудото прави невъзможното възможно, а упорството, постоянството. Ето как водата разрушава скалите; ето как хората от двайсет и първи век чуват песента на розите. Ако вярваме, че сме в състояние да ги чуем, тогава рано или късно ще ги чуем. Това е възможно, защото винаги в края на нулите има една единица. И ако следваме пътя на небитието до безкрайността, ние фактически ще стигнем тази единица.
— А какво става, ако розите въобще не искат да говорят? — попита Диана. — Или ако не пеят никакви песни? Позволете да ви обясня възможността за това. Ако броят на песните, които розите пеят, е нула, уравнението става нула делено на безкрайност и това е равно на нула. И в този случай вече не е една специална нула, а просто една дебела кръгла нула. Което означава, че няма песен и няма възможност тя да бъде чута.
— Вярно е — рече Зейнеб ханъм. — Има два пътя. Единият започва и свършва тук и сега, другият се простира до безкрайността. Отговаряйки на въпроса: „Мога ли да чуя розите?“, ние избираме един от тези два пътя. Този въпрос има само два отговора: да и не. Трети отговор няма. За онези, които казват „да“, решението на уравнението е една специална нула. Докато за онези, които казват „не“, той е, както ти каза, просто една голяма, дебела кръгла нула. Ето защо няма възможност онези, които казват „не“, някога да чуят розите. Но това, така или иначе, не е нещо, което са си поставили за цел. За тях е достатъчно да чуват честотите на звука, достъпни за ухото.
— Кой решава кой отговор е правилен?
— Няма значение чия вяра е правилната, Диана. Онова, което е важно, е в какво вярваш ти самата. Запитай себе си; кажи си: „В какво вярвам аз?“ Лесно е. Ако твоят отговор е: „Не мога да чуя розите.“, тогава добре. Никой няма да те обвини за нищо. Тези, които не вярват, трябва да съществуват, за да ги има онези, които вярват. Денят съществува, защото има нощ, а нощта съществува, защото има ден. Вместо да питаш: „Кое е по-хубаво — нощта или денят?“ попитай себе си в кое от тях живееш. Запитай се: „Вярвам ли, че мога да чуя розите?“
Но трябва сама да си зададеш този въпрос. Защото, ако си сигурна, че отговорът е „не“, тогава дори няма нужда да влизаш в градината. Ще бъдеш пощадена от трудностите, разочарованията и провалите, които ще срещнеш там. Да започнем с това, че няма да има нужда да ме слушаш. Няма да има нужда да прекараш дни, месеци, а може би и години, чакайки пред една роза, докато се чудиш дали ще проговори, или не. Всичко ще бъде много по-лесно, много по-удобно. Например, вместо да ставаш рано, за да ходиш в градината, ще можеш да се излежаваш през целия ден в леглото си. Как мислиш, няма ли да ти е по-приятно?
Зейнеб ханъм помълча около секунда, преди да добави:
— Всъщност, всичко зависи от това дали вярваш, че можеш да чуеш розите, или не. Просто си представи, кое би било по-приятно за някого, който вярва, че розите може да бъдат чути: Да спи? Или да се събуди с надеждата, че ще ги чуе да пеят?
Така че, Диана, ти от кои си? Една от онези, които казват: „Да, мога да чуя розите“?
Зейнеб ханъм почака известно време отгоре, който така и не дойде.
— Знам. Отговорът, който даде, е причината да си тук.
— Но аз не отговорих!
— Чух отговора, който исках да чуя. Понякога тишината е по-убедителна дори от сто изречени обещания.
Диана пак не каза нищо.
— Обаче да вярваш, че розите пеят, не е достатъчно, за да знаеш песента, която пеят. Има само два пътя да узнаеш коя е истинската песен. Или да я чуеш сама, или да научиш от някого другиго, който може да чува. По-добре е да я чуеш сама. Розите имат божествен глас. Те ще те извадят от теб самата и ще те заведат в един друг свят, а после ще те върнат, цялата напоена с розов аромат. Този аромат не произлиза от тях, а от теб самата, отвътре. Накрая ще осъзнаеш какво означава да бъдеш отговорен за твоята роза.