— Чакай, чакай един момент! — прекъсна я Диана. — Това е точно фразата, която Мери е използвала в прощалното писмо до баща й. Тя пише, че напуска дома си, защото най-после е осъзнала, какво означава да бъдеш отговорен за една роза. Сигурно е мислела да дойде при теб, когато е писала това писмо. Ето защо е напуснала дома си.
— Не мисля така. Мери би трябвало да знае, че не е необходимо да напуска дома си дори заради розовата градина.
Диана за миг сякаш потъна в мислите си. Сетне каза:
— В писмата си Мери те описва като Някого-който-знае. Има едно нещо, което искам да науча. То е извън обсега на петте сетива, но няма нищо общо с розите…
— За майка ти се отнася, нали?
— Откъде знаеш?
— Мери искаше да разбере същото — обясни Зейнеб ханъм. — Направи така, както стори Мери. Докато беше тук, тя молеше Бог да й прати вести от майка й. Дори ако никой не знае, Бог знае какво се е случило с майка ти. Попитай Го и Той ще ти отговори. Помни, дори ти да не Го чуеш, Той те чува.
Очите на Диана бяха изпълнени с недоверие.
— Бог ни оставя без отговор. Особено когато някой, който искрено и от цялото си сърце очаква новини за майка си. Величието на Бог няма да позволи онези, които той е създал да останат неосведомени за себе си, или за самия Него. Някои хора вярват, че той е прекалено велик и прекалено високо издигнат, за да Го ангажират със своите животи и дребни страсти. Напротив, точно защото е толкова извисен, Той е свързан и ангажиран дори и с най-незначителните ни дела.
Очите на Зейнеб ханъм светнаха.
— Той се интересува от нас, Диана. Приобщен е. При това в най-добрия смисъл и по най-добрия начин. Той проявява интерес и към Диана, и към Мери и към Зейнеб. Към всеки от нас, лично и индивидуално. Той винаги е с нас, но за да почувстваме това, ние също трябва да бъдем с Него. Мери чувстваше, че Бог винаги се грижи за нея, затова Го помоли за майка си.
— Аз също се моля. Молих Го, умолявах Го, но не получих отговор. Съжалявам, но мисля, че Бог ни оставя без отговори.
— Не, не е така. Но Той може да изпрати отговорите по неочаквани пътища и начини. Понякога чрез сънища, понякога чрез една роза или чрез една майка, или дори чрез един просяк.
— Просяк ли?
— Нещо лошо ли казах, скъпа?
Диана не знаеше какво да отговори. Искаше да вярва, че казаното от Зейнеб ханъм беше просто съвпадение. Опита се да скрие удивлението си и й даде знак да продължи.
— Точно като теб, Мери все още не е чула никакви новини от майка си. Но със сигурност ще чуе. Това няма да са новините, че е загубила майка си, а новините, че никога няма да я загуби.
— И как ще стане това? — попита недоверчиво Диана. Гласът й трепереше.
— Щом Бог желае, всичко може да се случи. Тъй като желанието Му е било да изпрати новини на Мери за майка й, преди шейсет и седем години един мъж и една жена се срещнали и се влюбили… Те се оженили и две години по-късно им се родила дъщеря. Въпреки че докторът се съмнявал, че преждевременно роденото бебе ще оживее, момиченцето оцеляло и пораснало… Много години по-късно, вече като зряла жена, при едно от своите пътувания до далечни страни, тя срещнала един стар градинар. Той й казал, че може да я научи да чува розите. Тя му повярвала и през следващите двайсет години се посветила на изкуството да чува розите. През това време преживяла много трудности. Заради тази нейна „лудост“ съпругът й я изоставил, била отхвърлена от всички около нея и напуснала града, в който живеела. Накрая дошла в Истанбул. Тук си купила къща с градина и прекарвала цялото си време със своите рози. За кратко време семената, посети в сърцето й от стария градинар, поникнали, избуяли и накрая тя вече била способна да чува розите.
Знаеш ли защо са се случили всички тези събития, Диана? Просто защото Бог искал Мери да чуе гласа на майка си чрез посредничеството на розите. Поради тази причина, е родена Зейнеб, създадена е една градина и една роза цъфти…
Въпреки че според Диана, Зейнеб ханъм говореше много убедително, тъй като онова, което каза, бе основано върху предположението, че Мери ще може да чуе гласа на майка си, думите й не бяха достатъчни да я утешат.
— Много добре — продължи Зейнеб ханъм. — Това беше едновременно урок по математика и въведение. Да си вземем половин час почивка. Гласът ми прегракна. Подишай малко въздух и ще се срещнем отново тук точно след трийсет и три минути.