Диана остана за миг с полузатворени очи, вдъхвайки аромата на въздуха. С всеки дъх имаше чувството, че се приближава все по-близо и по-близо до някакво райско място. Но се върна към този свят, когато Зейнеб ханъм събу обувките си и започна да трие босите си пети в земята.
— Хайде, скъпа — рече тя, — направи го и ти.
Със същото изражение, което имаше, когато отиде до фонтана, Диана свали обувките си и направи каквото й бе казано.
— Знам, че като питам, нищо няма да се промени, но все пак искам да знам, защо сега трябва да имам и чифт мръсни крака.
— Розите винаги се притесняват, да не би красотата на подаръка да ги накара да забравят кой го е подарил.
— Разбира се! Защо ли не се сетих за това?
— Розите никога, дори и за минута не забравят, че тяхното съществуване е дар от земята и че земята е източникът на това съществуване. Те отлично знаят, че когато настъпи тяхното време, ще увехнат и паднат като семена, и че земята ще приеме само семената на розите, които не са забравили откъде идват. Докосвайки земята с босите си крака, показваме на розите, че не сме я забравили. Те оценяват това.
Зейнеб ханъм отново обу сандалите си.
— Всичко, за което говорим от толкова време, беше само подготовка, преди да започнем нашето пътешествие, за да чуем розите. Всичко бе заради нас, търсачите. Но в градината търсачът повече не бива да съществува и трябва да бъде погълнат изцяло от розите. Трябва да им дадем всичко, което имаме — нашия мозък, нашето сърце, нашата душа… Всичко. Ако си готова, можем да започваме.
Диана кимна.
— Много добре тогава… Какво знаеш за розите? — запита я Зейнеб ханъм.
— Нищо. От начина, по който ти гледаш на тях — абсолютно нищо.
— Отлично. Това е най-доброто начало. Сега мога да ти кажа златното правило за чуването на розите.
— Златното правило ли?
— То гласи: „Познай розата.“
Зейнеб ханъм нежно погали листенцата на оранжевата роза вляво от нея, преди да продължи.
— Човек може да научи нещо за розата от самата роза. Това е единственият начин наистина да я опознаеш.
Те тръгнаха към центъра на градината. След малко Зейнеб ханъм неочаквано спря и се наведе към жълтата роза пред нея…
— Какво има, Жълто цвете? Никога преди не съм те виждала да плачеш. Защо хлипаш сред градината на щастието?
Диана я наблюдаваше съсредоточено. Розата не издаваше никакъв звук, но Зейнеб ханъм изглежда слушаше внимателно и кимаше от време на време с глава в знак на съгласие.
— Съжалявам, Жълто цвете, нямах представа — отвърна на розата тя. — Ако нашата гостенка се съгласи, бих искала да чуя твоята история от началото.
Зейнеб ханъм се обърна към Диана.
— Жълтото цвете днес е разстроено. Ще бъдеш ли така добра да останем и да чуем какво има да ни каже?
— В какъв смисъл? Знаеш, че аз не мога да чувам.
— Въпреки че ти не можеш да я чуеш, тя може да те чуе. Така че ще останем ли?
— Добре. Ще се чувствам малко странно, но така да бъде.
Диана седна на земята, където й показа Зейнеб ханъм, като подви крака под себе си. Какво значение имаше дали белите й панталони щяха да се изцапат, ако, като седеше тук, можеше да предложи някакъв емоционален комфорт на една роза!
— Ще споделям с теб всичко, което ми разказва Жълтото цвете — обясни Зейнеб ханъм. Сетне се обърна към розата.
— Това е Диана, близначката на Мери.
— Радвам се да те видя, Диана — рече Жълтото цвете, говорейки чрез Зейнеб ханъм. — Мислех си, че си самата Мери, докато славеят не ми каза обратното.
— И аз се радвам да те видя — отвърна Диана, сякаш разговаряше със себе си.
— Добре — кимна Зейнеб ханъм и попита розата: — Кажи ни какво те прави толкова тъжна.
— Съжалявам — отвърна Жълтата роза. — Знам, че си свикнала да виждаш розите в градината щастливи, но днес е годишнината от деня, в който моята стара приятелка Венера загуби аромата си. Това ми действа зле всяка година, толкова съжалявам…
— Всичко е наред, Жълто цвете… Понякога щастието се изразява най-добре чрез сълзите, които проливаме за приятел… Но я ни кажи, как се случи това? Никога не съм знаела, че твоя приятелка е изгубила аромата си.
— Добре — отвърна Жълто цвете. — Нека да започна разказа си с първата уханна роза, единствената, от която произлиза нашия вид, тъй като това е тясно свързано с трагедията, която преживя Венера… Един ден нашият благороден султан пожела да създаде роза, която да носи собствения му специален аромат, и напръска земята в градината си със султанския парфюм. По-късно, той напои градината с еликсира на живота, така че неговата роза никога да не увехне. И когато тя накрая цъфна, той я нарече „Роза на небитието“. Султанът й даде това име нарочно, така че неговата роза никога да не забравя, че няма друго ухание, родено от султанския парфюм. Защото там, откъде идвам аз, розата е роза само заради благоуханието си.