След известно време султанът пожела парфюмът му да стане известен на целия му народ, така че позволи розата да бъде засадена извън султанските градини. Неговата роза, тъй като повече не бе напоявана с еликсира на живота, един ден щеше да увехне, но дотогава нейните деца щяха да разнесат аромата на султана до всяко кътче на владенията му. Венера и аз бяхме нейни потомки и бяхме посадени на малък селски площад. Единствената причина, заради която цъфтяхме, бе парфюмът на султана да стане известен на всеки. И искахме да бъдем обичани заради мириса, който носехме със себе си.
В селото живееха два вида хора — Подобни на Мери и Други. Подобните на Мери бяха онези, които можеха да разпознаят, че носим аромата на султана. Така че бяха заинтересовани от нашето благоухание повече от всичко друго. За разлика от тях, Другите обръщаха внимание само на цвета, на стъблата, на листенцата ни, на нещата, които бяха видими за окото…
Един ден в селото пристигна търговец, който продаваше изкуствени рози. Фалшиви, безжизнени, без аромат… Не можехме да си представим, че ще има човек, който да прояви интерес към тях. Но за кратко време Другите започнаха да шепнат: „Този търговец има прекрасни рози. Техните листенца са от копринен плат, цветовете им не избеляват, нито увяхват и най-хубавото от всичко е, че стъблата им нямат тръни.“ Не след дълго търговецът продаде много „рози“ и нашето село се превърна в селото на изкуствените рози. Подобните на Мери не можаха да понесат това и постепенно го напуснаха. Накрая Венера и аз останахме с две неща: Имам нужда от обич и Другите.
Тогава не можехме да предвидим катастрофата, до която щеше да ни доведе тази ситуация. Скоро след като Подобните на Мери си заминаха, малко по малко започнахме да се променяме в онова, което ценяха Другите, с надеждата да спечелим тяхната любов. И тъй като единственото, което те ценяха, беше външният вид, ставахме все по-загрижени и по-загрижени за това как изглеждаме. Борехме се да стоим изправени — също като изкуствените рози; опитвахме се да удължим времето, през което листенцата ни да останат с нас. Не можехме дори да плачем по време, когато тъгувахме, за да не се набръчкат венчелистчетата ни. И скоро, понеже никой не го ценеше и вече не му обръщахме внимание, ароматът ни започна да изчезва.
Ние се преобразихме, за да посрещнем очакванията на Другите, като приемахме една форма след друга. Променихме цветовете си, тон след тон. Другите заповядаха: „Пораснете по-високо“ и ние пораснахме. Те наредиха „Обърнете се в тази или онази посока“ и ние го направихме мълчаливо и бързо. Първо те ни оформиха по начина, по който искаха, сетне ни обсипаха с похвалите и оценките си.
Но въпреки това, дълбоко в себе си чувствахме, че не сме обичани. Само онези, които се интересуваха от аромата ни, можеха наистина да ни обичат. Защото уханието е онова, което прави розата роза. Чувството, което Другите изпитваха към нас, в най-добрия случай можеше да бъде възхищение.
Аз осъзнавах това, но Венера се държеше все едно не проумяваше ситуацията и не забелязваше опасността. Опитах се да я предупредя. Казах й, че Другите бяха като невидим червей, който бе открил нашето легло от ярка червена радост, разрушавайки живота ни. „Трябва незабавно да избягаме от това място и да отидем някъде, където живеят Подобните на Мери“, казах й аз. Тя не обърна внимание на думите ми. „Ти не си нормална“, отвърна ми. Не можех да я виня за казаното; беше права. Имаше толкова много изкуствени рози в нашето село, така че, ако една роза нямаше аромат, това бе нещо напълно нормално.
Докато се опитвах да я убедя, до нас се появи семейство мравки. Те изписаха върху земята следните думи: „Опълчете се на Другите, които ви откраднаха от вас самите.“
Венера ги изгледа презрително и промърмори: „Проклети мравки, плъзнали са навсякъде.“
Накрая осъзнах, че няма да успея да й помогна, затова реших да се погрижа поне за себе си. Трябваше да напусна селото възможно най-бързо, но нямах никаква представа как да го направя. Както знаете, розите нямат крака. Така че започнах да чакам да мине някой, който да ме отнесе.
И ето че те най-накрая дойдоха: едър мъж, слабичко детенце и едно сиво магаре. Макар че двамата — мъжът и детето, изглеждаха съвсем изтощени, те не яздеха магарето, а вървяха от двете му страни. Беше толкова странно, че не проумявах защо.