Те се строполиха с благодарност на земята под близкото дърво. Момчето се обърна към баща си.
— Татко, къде сбъркахме? Толкова съм изморен, почти щяхме да умрем от умора по пътя.
— Затвори си устата — отвърна бащата, като го плесна през ухото. — Вървенето пеша винаги е тежко.
— Но ние имаме магаре, татко! При това силно и здраво магаре!
— Казах млъкни! Говориш глупости. Не чу ли какво рекоха хората, когато двамата яздехме магарето? Нима не казаха: „Вижте тези безчувствени грубияни! Двама души яздят едно магаре!“ Един Бог знае какво ще си помислят за нас Другите, ако чуят тези приказки.
— Да, тогава ти ми нареди да сляза от магарето. Но ти остана на него и поне на теб ти беше удобно.
— Така е. Но тогава чух някой да изрича: „Погледнете този жесток човек! Язди магарето като цар, докато бедното дете върви пеша.“ Познавам този човек. Той е истинска клюкарка. Един Бог знае какво ще си помислят Другите за мен, ако чуят тези приказки в селото.
— Да, татко, тогава ти слезе от магарето и ме постави на гърба му. Така поне на мен ми беше удобно.
— А след това? Какво казаха хората? „Вижте това момче, което не уважава баща си. Седи на магарето, докато горкият човек се влачи след него едва-едва“. Не искам никой да говори, че моето дете не уважава баща си. Един Бог знае какво ще си помислят Другите, ако чуят тези приказки в селото.
— Но, татко! Тогава и двамата тръгнахме пеша!
— Спокойно, глупаво момче! Така поне никой няма да може да каже нищо лошо за нас.
В този момент покрай тях мина един човек, обърна се към приятеля си и извика:
— Виж ги тези глупаци! Имат магаре, а изминаха целия път през селото пеша!
Като чу това, бащата почервеня до корена на косите си. Момчето се усмихна. Изглежда, то разбра онова, което баща му не бе в състояние да проумее. Всъщност, децата разбират всичко.
За да привлека вниманието на момчето, използвах всичката си сила, за да изпусна и да пратя до него остатъка от аромата си. Щом моят царствен парфюм стигна до ноздрите му, детето се обърна към мен. Защото децата познават истинското благоухание много добре.
Когато стана тъмно, момчето внимателно ме извади от земята и ме сложи нежно на гърба на магарето.
Преди да тръгнем, Венера ми проговори за последен път.
— Жълто цвете — обади се тя. — Ти каза, че напускаш, за да запазиш аромата си, но той изглежда отдавна е изветрял.
В момента, в който го изрече, една сълза се плъзна по листенцата ми, защото осъзнах, че приятелката ми напълно бе загубила аромата си. При нас е така: една роза е огледало за друга; когато гледа нея, тя или вижда своя собствен аромат, или неговата липса.
На следващата сутрин, когато бащата на момчето ме забеляза, нахока сина си да не товари магарето с „безполезни неща“. Той ме закара на пазара и ме продаде. След като преминах през ръцете на мнозина, накрая бях донесена от един човек, който обича рози, в твоята градина, за да възвърна аромата си. Толкова съм щастлива тук, но не мога да престана да мисля за Венера всеки път в деня на годишнината от нашата раздяла.
Настъпи кратка тишина.
— Ако тя свърши с разказа — намеси се Диана, имам един въпрос, който бих искала да й задам.
— Давай, скъпа — окуражи я Зейнеб ханъм.
— Жълто цвете, истинските рози като теб трябва да са обезпокоени от факта, че съществуват и изкуствени, нали? Така ли е?
— Защо трябва да се безпокоим? — отвърна Жълто цвете чрез Зейнеб ханъм. — Изкуствените рози съществуват единствено и само защото има истински. Тяхното съществуване е знак за нашата стойност. Кой ще направи имитация на нещо, което няма стойност?
Диана кимна.
— Бих искала да те попитам нещо — рече тя, обръщайки се този път към Зейнеб ханъм. — Когато Жълтото цвете говореше за бащата и момчето, ми се стори, че историята ми е позната. Ако не греша, преди много време, моята майка ми разказа подобна приказка. Възможно ли е?
— Защо не? Онова, което Жълтото цвете ни разказа, в моята страна е известно като една от историите на Настрадин Ходжа. Но нашият Настрадин Ходжа не прилича на бащата, за който говореше Жълтото цвете. Той е много по-добър и сърдечен човек.
Диана погледна изненадано Зейнеб ханъм, сякаш очакваше обяснение.
— Защо си толкова изненадана, скъпа? Настрадин ходжа също е бил градинар и е естествено неговите истории да бъдат вдъхновени от розите.
Зейнеб ханъм стана.
— Е, Диана… това е всичко за днес. Утрешният урок ще започне точно в 5:57.
30
На следващата сутрин Диана отново стана рано, макар че още й се спеше. Спомените за първия урок я държаха будна до късно през нощта. Мисълта й бе заета със Зейнеб ханъм, градината, историята на Жълтото цвете, математиката в чуването на розите…