Чувстваше се смазана от тези мисли. И същевременно бе някак си утешена от уравнението, което Зейнеб ханъм й бе разкрила в математиката за чуване на рози.
Тъй като уравнението можеше да бъде приложено към всеки въпрос, който имаше безкраен брой възможни решения, отговорът на въпроса какво се е случило с майка й можеше да бъде толкова точен, колкото отговора на въпроса „Коя песен пеят розите?“ Така че, шансът да разбере какво се е случило с майка й, беше нула или в най-добрия случай специална нула. Затова не беше правилно да реши, че майка й вече не съществува. Ако беше доволна от едно нещо, то бе, че първият урок й бе помогнал да осъзнае това.
Облече червена риза и чифт сини джинси и забърза, за да стигне навреме за втория урок. Днес поне нямаше да се притеснява за косата си.
Осъзнавайки, че закъснява, Диана затича по стълбите, за да бъде на стола в 5:57. Когато стигна обаче се оказа, че Зейнеб ханъм е пристигнала преди нея.
— Добро утро, Диана. Може ли да те попитам колко е часът?
Тя с облекчение видя, че стрелката на часовника бе подминала само с една минута определеното време.
— О, добро утро! Часът е пет и петдесет и осем.
— И аз мисля така. Урокът ни за днес приключи.
„Тази жена сигурно се шегува!“
— Съжалявам — извини се Диана, — ти ме предупреди. Знам, че не биваше да закъснявам нито минута, но…
— Няма за какво да ти прощавам, скъпа. Аз вече знам да чувам розите. Това време беше за теб. Ще отложим урока за утре вечер в 18:19.
— Не говориш сериозно!
Зейнеб ханъм не отговори.
— Не мога да повярвам! Станах в пет и половина, дори не направих косата си, както исках, приготвих се със скоростта на светлината и тичах дотук. И ако щеш вярвай, очаквах този урок с нетърпение. А сега ми казваш, че го отменяш, само защото съм закъсняла с една минутка!
Зейнеб ханъм хвана нежно ръката й и я поведе към входа на градината. С широк замах тя обгърна цялата градина.
— Погледни розовите храсти, Диана. Стотици рози и розови пъпки. Аромат навсякъде, повече от самия въздух. Трябваха ми години, за да създам тази градина, но със сигурност си заслужаваше. Гледката не е ли вълшебна?
— Съгласна съм с цялото си сърце, но не разбирам напълно какво се опитваш да…
— Само една минута е необходима, за да засееш семената, които създават градината. Ти знаеш, че и най-дългите сънища, които сънуваме, не отнемат повече от минута. Вероятно те се опитват да ни кажат, че не трябва да прекараме живота си в безсмислени опити да ги превърнем в реалност. Онова, което със сигурност ни показват обаче е могъществото, което притежава всяка минута. Никога няма да можеш да спечелиш минутата, която току-що загуби. Кой знае, може би точно тази минута, която свързваше 5:56 с 5:58 на 21 май бе минутата, в която щеше да чуеш розите.
Когато се върна в стаята си, Диана си помисли, че в крайна сметка урокът май не бе отложен.
31
За Диана не бе отегчително да остане затворена целия ден в хотела; мисълта й беше прекалено заета с близначката й. Мери бе казала на Зейнеб ханъм, че ще пристигне тази седмица, така че скоро щеше да я види. Вероятно днес или утре, или най-много след няколко дни.
Времето, прекарано в градината, и особено нещата, които Жълтото цвете бе разказало, я накараха да се замисли по-задълбочено за себе си и за Мери. Това направи предстоящата среща с близначката й да изглежда по-скоро трудна, отколкото лесна; въпреки това обаче нямаше търпение да се срещне с Мери.
Както обикновено Зейнеб ханъм пристигна точно на минутата.
— Как си тази вечер, скъпа моя? Можем да отидем направо в градината. Сигурно умираш от нетърпение да откриеш изненадата, която ти обещах по време на първия ни урок.
Когато навлязоха в градината, Зейнеб ханъм спря пред една от розите и рече:
— О, не, не е тя.
След като отминаха няколко крачки, тя се обърна към Диана.
— Искаше да знае дали не си Мери.
— Изглежда всичко в тази градина се върти около Мери. Вчера, докато бяхме при Жълтото цвете, щях да те попитам, но ми излезе от главата. Как могат розите да разпознаят някого, който е идвал в градината ти преди толкова много години?
— Въпреки че розовите цветове живеят най-много няколко седмици, много от розовите храсти, които виждаш в тази градина, бяха тук, когато дойде Мери. Тя им направи толкова силно впечатление, че единодушно казаха, че е „като водата“. На езика на розите да кажеш, че някой е „като водата“ е най-големият комплимент, който розите могат да направят на човек. Това е така, защото те самите са като водата; каквито са отвътре, такива са и отвън. И очакват същото от нас. Розите почувстваха, че Мери можеше да изпълни тяхното очакване напълно и по всеки един начин.