— Не спомена ли току-що богинята на лова? — попита Диана. — Не беше ли Диана богинята на лова? Защото аз нося същото име и моите приятели понякога ме наричат богиня…
— Така е. В римската митология Диана е богинята на лова. Но тя е позната и като Артемида, от гръцката митология. Митът за Артемида идва от много по-далечно минало. Претърпяла е някои промени, преди да стане известна в латинските текстове като Диана.
Диана помълча известно време, накрая попита:
— В какъв конфликт са забъркани тези две рози?
— Искаш ли да ти предам разговора им?
Макар че искаше да скрие истината от Зейнеб ханъм, Диана наистина умираше от желание да чуе диалога между Артемида и Мириам.
— Защо не — отвърна уж небрежно. — Ако няма да попречи на нашия урок…
Зейнеб ханъм седна на земята до саксията. Диана направи същото.
— Здравей, Ефес — поздрави Зейнеб ханъм. — Може ли да ви слушаме?
След няколко секунди се обърна към Диана.
— Артемида ми се ядоса и ме нахока. Каза ми много сърдито: „Името ми е Артемида, а не Ефес, стара бабичко!“ Щом тя така иска, ще се обръщам към Розата от Ефес с техните индивидуални имена. Ще ти предавам разговора им дума по дума. Готова ли си?
Диана кимна с глава, а Зейнеб ханъм започна да превежда разговора между Артемида и Мириам.
— Не можеш ли да бъдеш по-учтива, Артемида? — смъмри я Мириам. — Наистина не би трябвало да има значение как ни наричат.
— Какво искаш да кажеш с това „не би трябвало да има значение“? — сопна се Артемида. — Аз си имам име. Велико име на всеки език. Име, тачено и боготворено! Ар-те-ми-да! Това съм аз! Моето име е известно и Боговете го знаят много добре. Аз съм възхваляваната Артемида, аз съм най-красивата сред красавиците! Аз съм богиня, а не просто цвете като теб. Цветята могат да служат само украса на моя храм.
— Забеляза ли нещо?
— Какво?
— Всичко, което казваш, е „аз“, „мен“, „моето“.
— Разбира се, че ще казвам „аз, мен и моето“! Ако Артемида не заслужава да казва аз, кой друг тогава? Някакво си смъртно цвете като теб ли?
— Ти винаги казваш едно и също нещо: че си богиня, а аз просто цвете. Но отлично знаеш каква е истината.
— Каква истина?
— О, няма значение. Не искам да те разстройвам.
— Ти? Ти да ме разстройваш? Не ме карай да се спукам от смях, незначително цвете. Нима едно цвете може да разстрои Артемида? Ха-ха-ха! Продължавай, жалко цвете, моля те, разстройвай ме!
— Добре, Артемида, но първо ни кажи коя е Артемида. Кажи ни, така че цялата градина да узнае.
— Що за глупости! Кой не знае коя е Артемида? Кой не ме познава?
— Ти не си в твоя храм, Артемида. Това тук е розова градина. Розите може да не знаят коя си. Нямат ли право да научат коя е възхваляваната и прочута Артемида? Ти си най-великата! Така че моля, удостои ни с честта да ни разкажеш за себе си.
— Ти по изключение каза истината, цветенце. Да, всеки има правото да чуе за моето величие. И розите също би трябвало да узнаят колко велика е Артемида. Така че замълчи и слушай… Аз съм Артемида, дъщеря на Зевс, повелителя на Боговете. Живея в Ефес — града, известен с моя храм, а не с разнебитената стара барака на Дева Мария. Стотици години приемах онези, които идваха да ме боготворят, в моя храм — едно от седемте чудеса на света. Хиляди хора като мравки идеха отдалеч само заради мен. Прииждаха на тълпи. Да ме величаят, да ме боготворят и да се прекланят пред мен, стъпквайки се един друг в своето нетърпение.
Разбираш ли, непотребно цвете, разбираш ли сега величието на Артемида? Тези хора, които събират и поставят във вази, цветя, подобни на теб, идваха до моя праг като роби.
Хей, вие, рози в градината, чувате ли ме? Сега вече и вие знаете за величието на Артемида, нали?
— Ти каза точно онова, което очаквах да чуя — рече Мириам. — Когато те помолих да ни разкажеш нещо за себе си, започна да ни говориш за баща си, за великолепието на храма ти и за онези, които те боготворят. Но аз не питах за това. Всичко, което исках да чуя, е коя си ти.
— Слушай, жалко, нещастно цвете! Какво се опитваш да кажеш? Аз съм Великата. Ето коя съм аз!
— И какво те кара да си мислиш, че си толкова велика?
— Ако не бях велика, щяха ли хиляди хора да се интересуват от мен? Щяха ли да ме възхваляват и боготворят, докато устата им пресъхне? Щяха ли да бъдат мои роби?
— Истината е — прекъсна я Мириам, — че ти си тази, която е тяхна робиня. Но просто не искаш да го видиш.
— Толкова ревнуваш, че не знаеш какво говориш.
— Това е истината, ти си тяхна робиня. Коя е Артемида? Нищо, освен една илюзия, създадена и боготворена от Другите. Кой създаде Артемида? Не са ли онези човешки същества, които ти така презираш? Които първо създадоха в главите си образа на красотата, която да боготворят, а сетне измислиха и оформиха теб в тази фигура чрез своите хвалебствия. Не се залъгвай от тяхното битие, посветено страстно на теб. Те са онези, които те измислиха, които определиха твоите качества и които превъзнасят твоето име. Съжалявам, но ти нямаш свое собствено, независимо съществуване отделно от тях. Ти съществуваш единствено чрез тях. Ти съществуваш чрез техните възхвали, обожание и възхищение. Ти си зависима от Другите.