— Сега вече отиде прекалено далеч, цветенце! Първо виж себе си, преди да говориш. Ти за кого се мислиш, че да ми говориш така, дребно нищожество?
— Да, права си. Аз не съм велика. Но съм роза… Аз съм роза, независимо дали някой ми се възхищава, или не. Аз съм роза, независимо дали някой е луд по мен, или не… Както казах, нищо велико. Просто роза… Но, знаеш ли какво означава да бъдеш роза, приятелко? Да си роза, означава свобода. Означава да не съществуваш заради възхищението на Другите или да престанеш да съществуваш заради тяхното неодобрение. Не ме разбирай неправилно: аз също обичам хората. Искам те да ме навестяват и да вдъхват аромата ми. Но искам само това, така че да мога да им предложа уханието си.
Наистина, може би никога няма да имам толкова посетители като теб. Може би онези, които дойдат да видят къщата на Дева Мария, ще пропуснат да забележат малката роза, засадена там. И все пак има шепа хора, които ме забелязват. Но никога не ги бъркай с онези, които идват при теб да те боготворят.
— Разбира се, как бих могла? Моите поклонници са хиляди!
— Спомняш ли си как онези, които идваха на огромни тълпи при теб през слънчевите дни, започнаха да те забравят, когато настъпи есента? А през дълбоката зима, никой не стъпва при теб. Твоята гордост само задълбочава самотата им и ти дори не можеш да плачеш заради тази своя празна гордост. Колкото по-високо те издигат техните хвалби през пролетта, толкова по-голям е провалът, с който се сблъскваш през есента. Промяната на времето мигновено те побеждава.
— Глупости! Просто есента е такава!
— Не и за розите, Артемида… За една роза есента означава дъжд. Есента означава време да се приготвиш за Пролетта. И тези, които идват само заради една роза, никога не са неверни като онези, които идват да те величаят и боготворят. Тези, които боготворят, боготворят само заради себе си. За разлика от твоите посетители, онези, които идват при мен, идват заради благоуханието ми. Никога не съм очаквала да се покланят ниско пред мен. Не, това няма да бъде любов. Любовта не унижава тези, които обичат, напротив, тя ги възвисява.
— О, ти, просто, нищожно цветенце! Какво въобще разбираш ти от обожание? Знаеш ли какво значи да бъдеш обожавана?
— Съжалявам, приятелко, но тези, които най-пламенно те обожават и са ти най-верни, първи ще те изоставят някой ден. Защото те не обожават теб, а собствените си страсти. Ще настъпи денят, в който тяхната страст ще си намери друга богиня. По-красива, по-примамлива, по-въодушевяваща! Тогава ти ще бъдеш забравена. И тъй като дължиш съществуването си на хвалебствията им, след като веднъж бъдеш забравена, ще престанеш да съществуваш.
— Не! Аз ще живея вечно! Ти си смъртната! Забрави ли?
— Така е, аз не съм безсмъртна. Един ден ще увехна и ще се върна в земята. Ще умра, но моят живот няма да свърши. Защото земята ще отгледа друга роза. С изключение на онези, които са ме обичали заради аромата ми, никой няма да ме помни. Никой не ще мисли, че една мъртва роза може да продължи да изпуска своето прекрасно ухание. Но когато моите приятели вдъхнат въздуха, в който аз ще се нося, на лицата им ще изгрее усмивка. Тогава аз ще мога да кажа: „Животът ми не премина напразно. Тъмнината, в която трябваше да живея, преди моята роза да разцъфти отново, не бе за нищо.“ Ще кажа: „Радвам се, че бях доволна да бъда просто роза…“ Хайде, приятелко, ти също можеш, бъди доволна да бъдеш просто роза. Престани да криеш истината! Разкрий своето лице на роза. Чуй ме! Стани едно с мен. Ела! Хайде да помолим градинаря да счупи саксията. Не разбираш ли, че дори и най-големият съд е прекалено малък за истинските рози?
— Аз не съм роза! — извика Артемида. — Аз съм богиня!
— Ако носенето на тази маска на величие те прави щастлива, не я сваляй, продължавай да си я носиш! Продължавай да казваш „аз“. Но знай, че има цена, която трябва да платиш. Знай, че цената да казваш през цялото време „аз“, е да забравиш коя си истинската ти…
— Градинар! Хей, ти, дъртата! Махни това нахално цвете от мен! Веднага!