— Както знаеш, приятелко — продължи Мириам, — не е възможно да бъдем разделени. Независимо дали ни харесва, или не, ще трябва да живеем заедно. Докато продължим да бъдем два различни гласа, говорещи от една и съща саксия, не само че никога няма да намерим мир и покой, а ще развалим спокойствието и на другите рози. И дори спокойствието на хората… Ние ще влизаме в онези, които вдъхват аромата ни, като два враждуващи, воюващи гласа. Едната минута ти ще казваш нещо, в следващата — аз, едната минута — Артемида, другата — Мириам и така до безкрайност. Понякога и двете ще говорим едновременно. Сякаш гюрултията в нашия дом не е достатъчна, та ще я занесем и на хората, вътре в тях. Но ние нямаме правото да направим тях или себе си нещастни.
— Ако е така — извика Артемида, — подчини се на моя глас! Слей се с мен! Стани мен!
— Моля да отбележиш, че стига да можех, щях да го направя. Щях да декларирам пред света, че съм Артемида, само и само да бъда един глас с теб. Но не мога! Не просто защото знам, че съм роза, а защото знам, че ти също си роза. Може би бих могла да се разделя със себе си, да загубя себе си, но не мога да си позволя да се разделя с теб. Защото, само като гледам теб, опознавам себе си.
— Това не може да бъде истина! Аз съм Артемида, а ти си само едно жалко, недостойно цвете!
— Артемида, чувала съм те да се наричаш защитница на бедните. Чувала съм също така, че обикновено използваш стрелата си, за да предложиш сладка и неочаквана смърт… Вярно ли е?
— Да, вярно е.
— Добре тогава, ако аз съм едно жалко цвете, защити ме! Защити ме от себе си! Точно сега, точно в този миг! Опъни тетивата, изпрати стрелата си и дай на себе си сладка и неочаквана смърт. Не се страхувай, няма да увехнеш в небитието! Артемида никога не е съществувала истински, така че как може да престане да съществува? Но когато твоето въображаемо „аз“ вкуси тази сладка смърт, ти ще бъдеш преродена. Преродена като роза. Знам, не е лесно, но можеш да го направиш. Ще го направиш ли?
Артемида не отговори.
— Моля те — продължи Мириам. — Спомни си, че си роза, нали?
Зейнеб ханъм остана за миг в мълчание. Сетне се обърна към Диана.
— Артемида отказа да отговори на Мириам.
— Нищо ли не каза?
— Нищо — отвърна Зейнеб ханъм, изправяйки се на крака. — Мисля, че е достатъчно за днес, мила. Утрешният урок — четвъртият и последният, ще започне една минута след четири сутринта.
Диана имаше чувството, че всяка част от тялото й, особено мозъкът, се беше вцепенила. Имаше толкова много неща, които искаше да попита, но избра мълчанието.
33
Облечена в бялата нощница, Диана стоеше пред вратата на стаята на Зейнеб ханъм. Каква ли щеше да бъде реакцията й при едно неочаквано почукване на вратата след полунощ?
„Да почукам ли, или да не почукам — мислеше си тя. — Това е въпросът.“
Само ако можеше да изчака още три часа, щеше да зададе на Зейнеб ханъм всички въпроси, които я измъчваха и нямаше да я тревожи в този смахнат час на нощта. Но не издържаше повече, не искаше да се мята неспокойно в леглото през дългите часове, които оставаха до зазоряване. Затова почука внимателно на вратата. Зейнеб ханъм отвори след секунда. Първото нещо, което Диана забеляза бе, че нощницата й беше бяла и приличаше на тази, която тя самата носеше. Всъщност, двете нощници бяха напълно еднакви.
— Извинявай, че те безпокоя. Може би си легнала, може би нарушавам правилата, но просто не мога повече да чакам. Наистина трябва да говоря с теб. Предполагам, че времето не е подходящо.
— Часът е един, скъпа. Тъкмо щях да си лягам. Със сигурност не е подходящо да се чука, на която и да е врата по това време, още по-малко на една стара жена като мен.
Беше абсолютно права. Диана не можеше да я обвинява. Щеше й се подът да се разтвори и да я погълне.
— Заповядай, влез — рече Зейнеб ханъм.
— Но нали току-що каза…
— Мислиш ли, че не осъзнавам колко трудно ти е било да почукаш на вратата ми по това време на нощта? Но ти го направи. Защото ти е било много по-трудно да заспиш в удобното легло, отколкото да дойдеш тук. В такова състояние човек обикновено има да каже нещо, което си струва да бъде чуто. Влизай.
Диана влезе в полуосветената стая с наведена глава.
Те седнаха една срещу друга край прозореца, който гледаше към градината.
— Не знам откъде да започна…
— Защо не започнеш с най-трудната част? Останалото ще дойде от само себе си.
— Мери — рече Диана. — Мери и аз… Мери… винаги е в мислите ми. Не мога да престана да мисля за нея. Знам, не остана много време до срещата ни; кой знае… може би утре… Но нещата, които преживях тук, в градината… — тя спря за миг, сетне продължи: — Преди да те срещна, се насилвах да вярвам, че Мери е луда. Бях загърбила всички останали възможности. В края на краищата, в писмата си тя споменаваше, че говорела с розите… Но не мисля, че това беше истинската причина, поради която напълно се затворих и отделих от нея. Тя беше тази, която накара майка ми да изживее последните си дни в тревога и страх. И все пак, въпреки всичко, докато четях писмата й, чувствах нещо друго. Нещо, което се страхувах да призная дори пред себе си. Нещо, от което се страхувах, че ще ме унищожи…