Диана се усмихна с благодарност.
„Радвам се, че почуках на вратата“, помисли си тя.
Сега не се чувстваше така отчаяна, както преди да дойде. Как й се искаше да може да остане цяла нощ с тази мъдра жена!
Но каква полза щеше да има от това? Не беше ли стояла с майка си цели двайсет и четири години?
— Сега трябва да си вървя. Не знам как да ти благодаря за времето, което ми отдели и за любезността ти.
— Не съм направила нищо — отговори Зейнеб ханъм. — Но ти сигурно си права, скъпа, трябва да си починем малко. Последният урок е най-тежък от всички.
34
Беше тъмно като в рог. Когато Диана слезе долу в градината, до урока имаше цели деветнайсет минути. Беше дошла малко по-рано, за да прекара известно време с розите, преди да започне урока.
Тъкмо щеше да влезе в градината, когато неочаквано чу стъпки, приближаващи по дървения под на къщата. Не приличаха на стъпките на Зейнеб ханъм; тя винаги идваше абсолютно точно и навреме, нито минута по-рано или по-късно. Освен това нейните стъпки винаги бяха равни и спокойни. А тези бяха бързи и някак тревожни, темпото им растеше. От звука, който издаваха, човек можеше да си помисли, че някой тича.
Оказа се, че бе Зейнеб ханъм, която влезе, като дишаше тежко. Лицето й бе влажно от пот.
— О, Диана! — гласът й трепереше. — Знаех, че очакваше това, но…
— Какво има? Мери ли е тук? Мери е дошла?
Зейнеб ханъм поклати глава.
— Какво се е случило? Моля те, кажи ми! Всичко ли е наред?
— Мери се обадила, а аз бях заспала. Но слава Богу, оставила е съобщение. Казва, че се е случило нещо спешно и трябвало да се върне и Сан Франциско.
— О, господи! Сигурно е научила за болестта на мама. Трябва веднага да се върна у дома, трябва да си бъда вкъщи преди нея.
— Но тя вече…
— Надявам се, че не е научила за смъртта на мама — проплака Диана.
Какво ли щеше да стане, ако едно момиче, което бе посветило живота си да открие майка си, научеше за смъртта й? Дори само мисълта за това накара Диана да трепери. Но Мери бе казала, че било належащо. Тя нямаше да бърза толкова само за да види един гроб, нали?
— Съжалявам, но трябва да вървя и да събера багажа си.
— Разбира се, скъпа. Междувременно аз ще ти резервирам място за първия полет.
Диана тъкмо се запъти да влезе вътре, когато се спря. Обърна се, забърза към центъра на градината и падна на колене пред Жълтото цвете. След това погали листенцата му с върха на пръстите си.
— Имаш право, Жълто цвете. Ароматът е онова, което прави една роза — роза.
35
За Диана се намери място в обедния самолет и те пристигнаха на летището точно навреме. Преди да се нареди на опашката за проверка на паспортите, тя прегърна Зейнеб ханъм.
— Благодаря за всичко, което направи за мен. Не знам как да ти се отблагодаря. Дните, прекарани с теб, вероятно бяха най-изключителните дни в моя живот. Ако някога си срещала майка ми, ще разбереш защо казвам вероятно.
— Благодари на себе си, Диана. Онова, което направи тази седмица специална, няма нищо общо с мен или с незавършените ни уроци. Това, което я направи специална, беше смелостта, с която се срещна с розите. Това не е нещо, което един човек може да даде на друг. Ти дойде тук като умна и добре образована личност. Но това не те спря да слушаш розите. Повярвай ми, не е толкова лесно, колкото може да си помисли човек. Само онези, които имат смелостта да се откажат от доброто, могат да постигнат по-доброто. Ти имаш този кураж.
Диана се усмихна.
— Не мисля, че заслужавам подобен комплимент, но съм щастлива, че имам привилегията да те познавам. Искам да знаеш, че оставям сърцето си тук. Надявам се, един ден да се върна в твоята розова градина, за да довършим последния урок.
— Ние сме там, където са сърцата ни. Ако сърцето ти е тук, няма значение колко далеч е тялото ти физически. Урокът ще бъде завършен, не се съмнявай.
Зейнеб ханъм извади малко шишенце с парфюм от чантата си.
— В бързината нямах време да го опаковам. Това е парфюм, получен от ароматите на всички рози в градината. В него има деветдесет и девет различни ухания, включително и това на Сократ. Най-уникалното нещо в него е, че ароматът му всеки път, когато го помиришеш, изглежда различен. Сигурна съм, че ще ти подхожда идеално.
— Не знам какво да кажа. Не можеш да си представиш какво означава това за мен. Толкова съжалявам, че нямам нищо, което да ти дам.