Спомни си, когато си била малка… Помниш ли отговора на Другите? Когато Другите са ти казвали, че майка ти е мъртва или че е далеч оттук, или че никога няма да бъдеш с нея в този свят? Ти не вярваше ли, че трябва да има друг отговор?
Така че какво те накара да промениш мисленето си? Или това стана, защото също си станала възрастна, като мен?
Е, аз няма да изгубя надеждата, че ще дойдеш и ще ме намериш тук. Защото сърцето ми шепти: «Дълго преди ти да започнеш да търсиш Мери, тя вече е започнала да те търси…»
41
Няколко минути след като затвори дневника, на вратата се позвъни. Диана изтича да отвори.
Беше Гейбриъл. В ръцете си държеше огромен пакет.
— Добро утро, Диана. Спешна доставка от Истанбул. Чие сърце си откраднала там?
— Надявам се, че съм успяла да открадна нечие — отвърна тя, мислейки за Зейнеб ханъм.
Пакетът бе така опакован и завързан, че приличаше на мумия. Заедно с него Гейбриъл й подаде и един плик. След като го изпрати с топла усмивка, Диана го отвори.
„Скъпа Диана,
В този пакет ще намериш Сократ, а на неговата клонка — венчето от рози на Мери. Тя вярваше, че ще чуе гласа на майка си, само ако чуе първо Сократ. Надявам се, желанието й скоро да бъде изпълнено.
Също така Жълтото цвете заръча да те помоля нещо…
Тя адаптира един анекдот на Настрадин ходжа за Мери. Иска ти да й го прочетеш, когато двете се срещнете. След като Мери чуе версията на Сократ, тя ще се нуждае от ключ, който може да бъде намерен единствено чрез тази приказка.
Ключът към съкровището
Един ден ходжата загубил ключа към своето съкровище. Въпреки че претърсил пътя пред къщата, търсил и около съседските къщи по пътя към селото, не могъл да го намери никъде.
Затова повикал съседите да му помогнат да намери ключа. Те също проверили нагоре и надолу, и наоколо, и в селото, но без успех. Сякаш бил изчезнал вдън земя. За щастие след известно време на един от съседите му хрумнало да попита ходжата:
— Ходжа, ти сигурен ли си, че си загубил ключа навън?
— О, не — отвърнал ходжата. — Изгубих го вътре, но търсенето навън е по-лесно. Ето защо съм навън.
Жълтото цвете казва, че Мери не трябва да търси ключа за нейното съкровище навън, а вътре…
Вероятно в чекмеджето в горната част на леглото й.
Двете с Жълтото цвете искаме да ти благодарим за помощта, скъпа моя.
42
След като махна стиропора, в който бе опакован пакета, се показа сребрист плат, който покриваше Сократ. Тя постави внимателно саксията на масата. Сетне свали тъканта, сякаш отвиваше статуя.
Сократ!
— О, Боже мой! — прошепна Диана. И падна на колене. — О, Господи!
Всичко, което можеше да стори, бе да гледа Сократ, без да мигне. Това бе един розов храст с четири черни рози. Четири черни рози!
Загубила представа за времето, Диана не откъсваше очи от Сократ.
Четири черни рози!
Тя скочи на крака и изтича при сребърната рамка, която майка й бе подарила. След като погали четирите черни рози, инкрустирани върху всяка страна, тя прочете стиха, гравиран върху рамката:
Докато очите й минаваха по думите, сякаш направи едно пътешествие назад към миналото.
Спомни си някои от нещата, които Мери бе написала в писмата си… Онова, което бе казала на Другите: „Не е онова, което си мислите.“ Онова, което бе казала розовата роза на Мери: „Майка ти говори с теб чрез всичко…“
Спомни си дните, които бе прекарала в градината. Пред очите й изплува образа на Артемида и Мириам, сплетени една в друга, заедно, в една саксия, и част от диалога им закънтя като ехо в ушите й. Тя си спомни нещата, които Зейнеб ханъм й каза. Точно както думите на Мери в писмата и думите на Зейнеб ханъм повтаряха онова, което й каза майка й…
Диана си спомни как зърна майка си в очите на Зейнеб ханъм. Имаше чувството все едно погледна отново в очите й. Сякаш тези блестящи сини очи бяха майчините й…
Спомни си времето, когато я молеше за ключа към нейното съкровище, а тя винаги й отговаряше, че не го притежава. Спомни си приказките и историите, които й бе разказвала… Историята на Жълтото цвете… И жълтите рози, които госпожа Джонсън бе поставила на гроба й.
Всеки ред от стиха в рамката напомняше на Диана за едно от писмата на Мери. И тя почувства как с всяка изминала секунда се приближава все по-близо до липсващото писмо.