— О, не мога да повярвам! Толкова много приличаш на моята майка…
— Един ден, скъпа моя — прошепна Зейнеб ханъм в ухото й, — ти също ще чуеш розите. Когато това стане, не си мисли, че е чудо; това ще те накара да забравиш, че, всъщност, всеки миг от живота е чудо. Помни, че не само розите, всичко на този свят говори.
(обратно)36
Изпълнени със страх и тревога, пътниците чакаха с нетърпение да чуят пилота да обяви, че няма за какво да се тревожат. Самолетът подскачаше нагоре-надолу и изглеждаше сякаш всеки момент крилата му щяха да се счупят на две. Всички, с изключение на Диана, бяха уплашени до смърт от стържещия шум, който издаваше машината.
Диана само очакваше надписът: „Затегнете коланите“ да изгасне, за да може да протегне ръка към багажника над главата си и да извади дневника.
О, Боже, този надпис никога няма да изгасне…
Тя разкопча колана и се изправи на крака, без да обръща внимание на изненаданите погледи на останалите пътници и на стюардесите, които седяха в задната част на самолета. В този миг самолетът се разтресе и тя се намери в скута на пътника до нея.
— О, извинете…
— Може да се нараните така, госпожице, по-добре седнете — посъветва я по-възрастният мъж.
Стюардесата стигна с мъка до нея и настоя да седне, а някои пътници се обърнаха, за да я огледат, сякаш се чудеха какво не й е наред.
Диана отново се изправи и посегна за чантата си, която всеки момент щеше да падне върху главата на друг пасажер. Но успя да я сграбчи, без какъвто и да е инцидент.
Отвори дневника си и започна да пише с разкривени букви, съвсем нечетливи в моментите на турбуленция.
Любима моя мамо,
Искам да те помоля нещо…
Мери е била родена преди мен, нали? Тя се е научила да върви преди мен и да говори преди мен, нали?
За нещастие тя все още е една стъпка преди мен. Може би дори сега, когато пиша тези редове, вече се присъединява към теб… Всъщност, мамо, Мери заслужаваше да бъде с теб преди много време. Тя те заслужава повече от мен. Тя те обича до лудост.
Моля те, не ме разбирай погрешно. Аз също те обичам. Обичам те толкова много, колкото и тя. Но тя те обича, без дори да познава сладостта да бъде твоя дъщеря. Тя те обича, без да е получила нищо от теб, без да е била приютена в прегръдките ти, когато е била изплашена, без да е заспивала с глава на гърдите ти. Както ти често казваше: „Любовта не е любов, ако обичащият иска нещо в замяна.“
Така че, мамо, коя от нас заслужава повече да бъде твоя дъщеря? Мери или аз? Не се страхувам вече от отговора ти. Тя е моя близначка. След като винаги съм вървяла след нея, може би един ден също ще заслужа да бъда твоя дъщеря.
В края на краищата не споделяме ли една и съща съдба? И двете пораснахме само с единия си родител, бяхме заобиколени от вниманието на Другите, нашата любов към историите, нашите мечти и сънища, Зейнеб ханъм и розовата градина. Според последователността, по която нещата се случват на Мери, скоро иде и моят ред да мога да говоря с розите… Не изглежда много възможно, нали? Нима чудесата се случват само в приказките?
Но все още има един въпрос, който не излиза от главата ми, мамо… В приказките героите никога не дават обещания, които не могат да изпълнят. Не е ли така? В този случай, ако онова, което чух в розовата градина, е част от приказка, тогава Зейнеб ханъм е героиня от нея. Значи тя трябва да изпълни обещанието си, нали? „Един ден ти също ще чуеш розите“, ето какво ми каза тя… Не знам, мамо…
Фантазия и реалност, страх и надежда, аз и Мери… Колко объркано стана всичко.
Толкова много ми се иска да чуя гласа ти…
Твоята малка дъщеря Диана (обратно)37
В мига, в който видя шофьорът на хотела да приближава с лимузината, за да я вземе, Диана го попита:
— Идвал ли е някой да пита за майка ми? Някой, който прилича като две капки вода на мен?
— Доколкото знам не, госпожице Стюарт.
— Тогава да минем първо покрай хотела, преди да отидем у дома.
Тя броеше минутите, докато най-накрая пристигнаха. Но за голямо разочарование получи същия отговор от персонала, а по-късно и от хората, които работеха в къщата: никой не бе питал за майка й. Тъй като все още не искаше да казва на никого, че има сестра близначка, Диана дори се осмели да запита: „Да ме е виждал някой през изминалата седмица?“ Тъй като всички знаеха, че е заминала, никой не прие въпроса й на сериозно.
Фактът, че Мери не бе идвала нито в хотела, нито в къщата, можеше да означава, че все още не бе чула за смъртта на майка си. Тази новина беше добра. Но Диана не се чувстваше спокойна, тъй като Мери можеше да научи от друг източник.
Нямаше какво да стори, освен да остане в къщи и да чака. Разхождаше се часове нагоре и надолу, ослушвайки се за звънеца или за телефона. Никой не дойде и никой не телефонира.