— А това какво е? — попита тя и леко прокара пръстите си по него. — Някакъв боен белег ли?
Кожата му настръхна от докосването й и цялата му ръка потръпна. Надяваше се, че не го е забелязала.
— Нещо такова — отвърна й той с усмивка. — Беше татуировка. На едно бивше гадже. Махнах я.
Джуди отново го изгледа. Едната й вежда се повдигна учудено.
— Нямаше ли да е по-лесно да използваш магия?
„Поредното й пряко попадение.“ Всеки път, когато му се стореше, че я е хванал на мушката, тя го отрязваше. „Тази си я бива.“ Постара се да превърне гримасата си в усмивка.
— Е, какво да правим, такъв съм си… — каза той. — На всяко пристанище по едно момиче.
Джуди го изгледа продължително, сякаш доловила, както и той самият, колко кухо прозвуча хвалбата му.
— Значи си нямаме семейство, така ли, майоре? — попита тя и отново се залови за работа. Сега не се подиграваше. Не можеше и да се сети накъде биеше. — Нищо, което да те свързва със Земята? Нищо, което да ти липсва…? — Тя отново вдигна очи към лицето му. Отново ги измести. Дръпна друга ивица от костюма, този път по-внимателно.
Не знаеше как да й отговори, тъй като не знаеше какъв отговор точно очаква от него. Затова й каза истината.
— Никога не съм бил от тези, които си пасват на място и се държат прилично. След известно време единствената ми част, която хората искат да видят, е гърба ми, и то през вратата.
Изведнъж си спомни родителите си; спомни си как яростно затръшна вратата на верандата, откъртилото се парче мазилка и червената кал, полепнала по крачолите на панталоните му, докато си отиваше… Сведе поглед, въпреки че сега тя не го гледаше в очите.
— Предполагам смяташ това за много романтично — промърмори Джуди, отлепвайки последната ивица от раздрания костюм от гърдите му.
Той я погледна.
— Не. Не смятам.
Тя срещна погледа му и красивите й зелени очи сякаш се прицелиха право в душата му.
— А ти, докторе? — изстреля той интимния си въпрос право към нея, преди да е успяла да го прикове. — Има ли някой щастлив малък глупак, когото си оставила зад себе си?
Почти беше загубил. Беше й позволил да се промуши през защитата му… Каза си наум, че всичко това се дължи на голямото напрежение, което беше преживял, всичко през последните дни беше минало прекалено бързо. Но нещо прониза отново дълбините на мозъка му, напомняйки му, че се беше озовал в капан с тези хора, на този кораб, неопределено…
В някаква степен това му се струваше още по-лошо, отколкото ако беше сам. „Не сме изгубени! Мога да намеря пътя към дома! Аз съм най-добрият и трябва да има…“
— Последните ми три години минаха в подготовка за тази мисия — отвърна Джуди, скръстила ръце. Когато отново вдигна очи към нея, очите й бяха станали хладни, показвайки му, че измъкващата маневра, която бе приложил, бе свършила добра работа. — Тук сме, защото се опитваме да спасим планетата си, майоре. Нямах никакво време за забавления.
Под думите й той долови дълбоко безсилие и чувство за загуба, което не му се искаше сам да изпита… чувства, за които сякаш тя самата не си даваше сметка.
Той се напъха в тениската, която тя му подаде, грижливо сгъната. Платът, опрял се в кожата му, дращеше като шкурка.
Тръгна към вратата, но се спря посред стаята. Погледна назад към нея, застанала на мястото си. Тялото й беше все така стегнато и непреклонно. Само преди два часа за малко не беше загинала, заради същата тази мисия…
— Ако нямаме време за забавления, докторе — попита я той нежно, с полуусмивка — тогава за какво е нужно да спасяваме планетата?
Тя го изгледа, неподвижна и безмълвна. Не свали очи от него, докато прекоси болничното отделение и излезе през вратата.
Уил Робинсън се беше изправил на пръсти в дока за роботи, опитвайки се да откачи един гигантски кръгъл диод от стената. Огледа се изненадано, когато ръцете на Пени неочаквано изникнаха до неговите и му помогнаха да измъкне частта.
— Благодаря — усмихна й се Уил, седна на пода и внимателно положи диода в скута си. После вдигна очи към нея с измъчен израз на лицето си. — Мразя да съм малък.
Вместо отговор, Пени му подаде камерата си / часовник.
— Мисля, че се е счупила.
Уил я взе и я огледа, внезапно почувствал се не чак толкова малък и безполезен. Възвърна си своята самоувереност и чувство за компетентност, каквото само той можеше да притежава, щом пред очите му попаднеше нещо механично. Почти разбираше още от пръв поглед как би трябвало да работи то: в какво се състоеше повредата, ако не работеше. Измъкна някакъв инструмент от комплекта си и започна да бърника из записващото устройство.