Над панела се появи мъглива холограма, която бавно се завъртя във въздуха. Изкривено изображение на някаква странна, лепкава торба. Изглеждаше жива и потръпваше, напомняше му някак си за капещата полутечна мембрана, която бяха видели в коридора. Той погледна през рамо към прага, от който бяха дошли; изведнъж забеляза, че Смит не беше в помещението.
— Смит! — извика той разгневен и се запъти към вратата. — Върни се веднага тук!
Смит отново се появи на прага, преди Дон да е успял да прекоси залата.
— Подчинявам се на драго сърце, майоре — усмихна се Смит и погледна нагоре, отбягвайки сърдития поглед на Дон. — Макар да не мисля, че тъкмо аз съм най-подходящият повод за тревогите ви. По-скоро ето тези… — и той посочи към тавана.
Дон вдигна очи. По покрива, над главите им, се виждаха безкрайни редици от покрити с мембрани дупки.
От другата страна на помещението роботът им се съживи и произнесе:
— Засичам някакво движение. Зад вас…
Дон се извърна бързо и успя да мерне нечий надвиснал сенчест силует, който се изстреля през друга врата.
— След него — извика Робинсън. — Бързо! Води Смит! — изкомандва той Робота и всички се затичаха към вратата.
Дон се затича по коридора и попадна в съвсем различен свят. Разцъфнали лози протягаха ластарите си по стените и ставаха все по-гъсти и сплетени, докато той продължаваше да си пробива път напред. Нови лози сплитаха нагънат килим върху металния под, заглушавайки стъпките му.
Растителността ставаше все по-гъста и той започна с усилие да си пробива път през храсталака, докато не достигна друг праг. Премина с усилие през него и се озова в истинска джунгла. Спря се и се заоглежда изумен сред пищно развихрилата се дива природа, незнайно как избуяла тук, в изоставения звездолет, на безброй светлинни години от Земята.
— Това трябва да е хидропонната им лаборатория — обади се Робинсън, когато и останалите се присъединиха към него.
— За такава растителност са нужни десетилетия — промърмори Джуди.
Дон се сети за Джеб, който му се беше сторил остарял с десетилетия. А и този кораб… пред такова технологично равнище техният „Юпитер“ изглеждаше като двумоторна таратайка… Нямаше начин познатата му АЗОМАК да разполага с подобна технология. Само един звездолет, поддържан от буден екипаж на дълги междузвездни пътешествия можеше да се нуждае от хидропонна лаборатория. И как корабът — сонда беше успял да ги догони тук, след като те самите нямаха никаква представа къде, по дяволите, се намираха…? Той смътно си спомни на състарения Джеб от корабния дневник за някакъв „хиперпространствен търсач“.
Но това означаваше, че „Протей“ е разполагал със средство да преминава през хиперпространствените дупки на червеи без наличието на портал.
„Боже мой…“ Не каза нищо; в този момент роботът им довлече в лабораторията хванатия здраво в металните му нокти Смит.
— Пусни ме, механичен тъпако — процеди Смит през стиснатите си зъби.
Дон понечи да се усмихне, но погледна зад Смит и очите му засякоха нечие плахо помръдване зад гъстия листак.
— Не мърдайте.
Облечената му в броня ръка се стрелна през храстите; и усети, че обгръща нещо, което не приличаше нито на листа, нито на грозд… нещо живо и съпротивляващо се. Листата на лозниците се отдръпнаха и той издърпа нещото от храстите, на светло.
Съществото, което ръката му беше стиснала, го изгледа диво с огромните си тъмносини очи. „Приличаше на котка… или на мече… не, по-скоро на маймунка, с тези уши… само дето тъканта на кожата му наподобява на змийска…“ Докато го гледаше, кожата започнала променя цвета си, преливайки от листно зеленикаво към черния цвят на собствения му полеви скафандър… „Като хамелеон…?“
— Чудесно! — заяви роботът, а Уил, далеч зад тях, пред монитора си на борда на „Юпитер“, вдигна радушно палци в поздрав към плененото същество. Роботът отпусна желязната си хватка от Смит.
Сега скимтящото животинче вече бе придобило напълно цвета на облеклото му, сякаш просто искаше да се скрие от погледите им. Сякаш се беше изплашило от него.
Дон го прихвана по-нежно.
— Спокойно, ей, приятелче — промърмори той. — Никой няма да те нарани.
Започна да гали главичката на съществото, сякаш беше котенце. Винаги се беше държал добре с животните… понякога дори по-добре, отколкото с хората.