За негово изумление животинчето престана да се дърпа и започна леко да мърка. „Май започна да ме харесва.“ След това заповтаря „Блоп… блоп…“, както би замъркало едно коте. Цветът му започна бавно да просветва, докато не преля в златистожълто.
— Май си намери приятелче — каза му усмихната Джуди.
На лицето му също изгря широка усмивка.
Тя вдигна вежди.
— Все пак… на твое място бих изчакала една-две седмици, преди да си татуирам името й на рамото — и тя пристъпи покрай него, за да огледа храсталаците папрат.
Той погледна към животинчето, което плътно се беше сгушило в костюма му, за да избегне насмешливия й поглед.
— Внимавай, скъпо — промърмори той. — Пази се да не еволюираш.
— Колко очарователно — изсумтя Смит с присъщия му убийствен сарказъм. — Доктор Дулитъл в открития космос.
— Вероятно е едно от съществата от чуждопланетния кораб, който видяхме в тунела за скачване — отбеляза замислено Робинсън и разсеяно подръпна брадата си, сякаш репликите, които си бяха разменили досега изобщо не бяха достигнали до слуха му.
Извънземното се закатери по ръката на Дон с четирипръстите си сухи ръчици и крачета. Хвана се за ремъка над рамото му и зарови личицето си във врата му. Той изненадан се разсмя и го потупа по гърба.
— Прилича на дете. Смит направи гримаса.
— Ако е така, скъпи ми майоре, какво според теб е станало с родителите му?
Всички го погледнаха.
— Да се връщаме в оперативната станция — предложи Робинсън.
Когато се запътиха към изхода, Дон забеляза, че Джон се поколеба за момент и погледна назад към плетеницата от листа. Но там нямаше нищо повече за гледане. Дон вдигна рамене. Лекото шумолене, което сякаш ги следваше по стъпките, беше само от листата, потрепващи от лекия ветрец, докато преминаваха. „Дали…?“
Озовали се отново в Оперативната станция за дистанционно управление, Робинсън пристъпи до командния пулт и опипа дисплеите.
— Проникнах в сензорната му апаратура — каза той. — Този кораб е напълно изоставен.
— Кораб призрак — отново промърмори Смит.
Този път Дон не му обърна внимание. Беше се съсредоточил изцяло върху маймунката-гущер, вкопчила се в костюма му. Дали наистина беше дете… или сираче? Или само домашно животинче? Колко ли време беше прекарало тук, съвсем само? Как може човек да прецени интелигентността на една извънземна форма на живот, след като е извънземна…
Той седна и откопча със свободната си ръка един от джобовете на скафандъра си. Бебе или домашен любимец, има някои неща, от които всички живи същества се нуждаят. Измъкна едно от кубчетата порцион и го обърна.
— Да видим какъв е викът на модата днес… банан/ говеждо. — Направи гримаса. — Кой ли ги измисля тези комбинации?
Съществото го наблюдаваше с любопитство, докато развиваше станиола. Очите му бяха огромни; напомняха му за една приказка, която му бяха разказвали като дете, за едно куче с очи, големи колкото чинии. Той отхапа малко от хранителното блокче и звучно задъвка.
— М-м-м. Вкусно — обяви той. С ъгъла на окото си забеляза неохотно пропълзялата на лицето на Джуди усмивка.
— Майор Уест, горещо ви препоръчвам да не се занимавате с хранене на бебета — обади се Смит. — Това, между другото, е мнението ми като медик.
Дон се намръщи и предложи храната си на малкото извънземно. То облиза пакетчето, изблопка тихо и предпазливо отхапа от хранителното кубче. Очите му се разшириха още повече, нещо, което му се струваше просто невъзможно, и глътна цялото блокче, заедно с опаковката.
— Мъничето беше гладно — каза той и се усмихна доволен.
— Боже Господи, кой ще ни избави от тиранията на сантименталните? — Смит обърна гръб, сякаш цялата тази гледка беше направо непоносима за него.
Някъде отдалече се чу пронизителен стон и въздухът около тях леко затрептя.
— Никак не ми харесва този звук… — заяви Джуди.
Дон огледа командния пулт и загадъчните следи от разгарялата се някога битка. „Какво ли наистина се беше случило с екипажа на «Протей»…?“
Малкото извънземно се разпищя; скочи от раменете на Дон, метна се на гърба на Смит, впи се във врата му и отново изпищя.
— Махнете от мен това адско създание! — извика Смит, и посегна да плесне, за да го махне от гърба си.
Джуди дръпна пищящото извънземно от него; то зарови личице в костюма й и бързо започна да променя цветовете си, опитвайки се да се слее с костюма й, докато в същото време воят някъде отвън, из коридорите, нарастваше.