Малкото извънземно се беше впило във врата й като изплашено бебенце, и скубеше косата й. Тя присви очи от болка, издърпа леко впитите му пръстчета и го постави на пода. Мъчеше се да не изтърве нервите си с него само защото беше станало толкова трудно, толкова невъзможно, също като проклетата врата, която толкова тъпо се беше затръшнала пред тях…
Озърна се назад, когато към тях отекна раздиращ слуха ек — тътенът на мощен импулсен изстрел. Видя Дон Уест, коленичил сред адските цветове на аларменото осветление, далече надолу в тунела, стрелящ към входа, през който се бяха измъкнали. А след това видя паяците…
Мъничкото извънземно покри огромните си очи с ушите си и се свря в ъгъла до краката й.
— Не мога да преодолея противопожарния устав — изпъшка баща й.
Когато отново извърна отчаян поглед, забеляза, че роботът изведнъж се размърда.
— Отдръпни се — изрева машината.
Джуди повдигна мъничето и избута останалите, отваряйки му път.
Роботът се наведе и се засили като бегач, след което надигна увенчаните си с метални нокти крайници. В острите му като пинсети нокти започна да се трупа енергиен заряд, който запращя, и в този момент тя разбра, че всъщност Уил ги беше изкомандвал да се отдръпнат, собственият й брат, който командваше оръжията на робота…
… Който го задвижи напред с максимална скорост и изстреля мощен енергиен сноп в същия миг, в който се блъсна в неподвижната врата, и изрови дупка през керамосплавта, оставяйки я зейнала и разкъсана. Докато другите се заизмъкваха през нея, Джуди се спря и извика:
— Дон…!
Чул експлозията, Дон погледна назад през рамо. Забеляза блесналото отверстие през противоударната врата; стори му се, че някой му махна.
А после отново обърна глава и продължи да избива напиращите паяци.
Съвсем смътно си даде сметка, че останалите вече се измъкваха, смътно си даде сметка, че и той би трябвало да се присъедини към тях. Но все още не можеше… паяците продължаваха постоянно да напират; бяха прояли вратата, бяха твърде много и прииждаха срещу него… все още твърде малка част от тях бяха накамарени пред него, мъртви. „Мъртвите паяци изглежда никога нямаше да бъдат достатъчно, дори ако стреляше по тях цяла вечност. Те бяха убили най-добрия му приятел и той щеше… той трябваше да…“
„Беше сам.“ Екипът беше изчезнал и той изведнъж се оказа сам; чудовищата бяха престанали да прииждат през проядената врата.
Той се олюля и се изправи сред внезапно възцарилата се тишина. Отпусна уморено ръце. Изтръпналите му длани едва стискаха оръжието. Скафандърът и щитът му излъчваха синкавочерно сияние. Вдигна очи и огледа оплискания с мръсотия вонящ тунел. Паешки вътрешности и шрапнели на паяци се бяха натрупали до коленете му и зловещо просветваха.
— Едва ли ще е толкова лесно — изпъшка той и поклати глава. Отново погледна към пустия коридор, към далечната врата — изходът, който го очакваше…
Но после се обърна назад. И видя как подът зад него се огъва и надига, отхвърляйки смърдящите късове паешки вътрешности… Нечия гигантска сянка падна върху защитеното му с броня лице и той се вкамени, вперил невярващ поглед нагоре, и още нагоре, докато майката на всички Извънземно-Чудовищно-Паяковидни-Създания се надигна пред него като океанска вълна.
— О-о, по дяво… — Дон надигна оръжието си и стреля в упор, тласкайки я към ада, и тя изчезна, докато той залиташе назад, извън обсега й.
Е, изчезна. Оставила след себе си само зейналата пропаст сред пода на коридора… Избълвала от утробата си безброй техноорганични търтеи, които запърхаха през зейналия отвор като някакъв отвратителен прилив… изливайки се в безкрайни количества от пода, някъде отдолу, и обкръжавайки го, готови да се впият в него и да го разкъсат както беше още жив…
Дон се метна назад, а те се понесоха край него; претърколи се в задно кълбо и започна да стреля безразсъдно, изправяйки се отново на крака. Понесе се по коридора, измъкнал се за миг от убийствената, напираща към него ярост, която правеше дори собствените му инстинкти за оцеляване безсмислени. Кипналият от гняв поток от паяци се изливаше към него като плътна, пулсираща маса, покриваща стените, пода и тавана, приближаваха се все повече и повече, с всеки удар на сърцето му. „Боже, наистина бяха бързи… по дяволите, защо не си даде сметка колко дълъг всъщност е този тунел…?“
Почти се бяха докопали до него, оставаха му само секунди, но беше почти до разбитата врата, „почти в нея, почти…“