— Майоре, спри… — извика му ядосан Робинсън.
Дон не му обърна внимание и продължи да набира команди. „Джеб, сриващ се под връхлитащата маса от чудовища, за да го разкъсат на късчета… Челюсти, зейнали над него…“ Образът отекна в мозъка му като писък.
Паяците трябваше да измрат. Той беше длъжен да ги избие. До последния. Това беше неговата лична отговорност, за да е сигурен, че никога повече няма да причинят на някое невинно същество онова, което бяха сторили на Джеб. Това, което замалко щяха да причинят и на него самия. Това беше негово право…
— Това е пряка заповед! — ръката на Робинсън стисна рамото му като клещи. Той я отблъсна. — Може да се наложи да спасим…
Дон натисна бутон. На екраните като звезда просветна надписът ПРЕНАТОВАРВАНЕ.
— Мразя паяци — каза той.
Изтласквачите на „Юпитер“ изритаха и го освободиха от орбиталния дует с „Протей“, докато в същото време двигателите по корпуса на „Протей“ започнаха да греят с несвойствена светлина. Той използва максимума на възможностите на двигателя на „Юпитер“, за да увеличи пространството… да добави още пространство… между него и „Протей“. Гледаше как корабът — сонда се смалява на екраните; гледаше как пулсиращият блясък обхваща цялата му дължина, докато ядрената му сърцевина нарастваше към критичните си граници.
Корабът зад тях започна да бълва плазма като повръщащо слънце; свръхгорещи газове се завихриха сред мрака. Очите му трескаво шареха по екраните, без да се интересува в този момент от нищо друго, дори от изражението, изписано на собственото му лице.
„Протей“ се взриви впечатляващо, издувайки се като свръхнова звезда, сред безмълвен блясък, а той си представи безбройните паяци, изпаряващи се в ада на ревящата плазма…
Дон се облегна и примигна, сякаш бе неспособен да вижда; погледът му постепенно се избистри и той отново се съживи на мостика на „Юпитер“. „Протей“ беше изчезнал. Той вдигна очи към мониторите, надявайки се на празната звездна нощ пред себе си.
Но вместо това видя блестяща раковина от свръхнагрята плазма, издуваща се откъм центъра на експлозията и понасяща се към тях малко по-бавно от светлинната скорост.
— Това наистина се движи бързо, нали?… — изломоти смаяно той.
Робинсън го изгледа, сякаш се беше побъркал. Извърна гневно поглед и изрева:
— Гравитационните колани! Веднага!
Ударната вълна оттласна „Юпитер Две“ и го отхвърли презглава към просналата се под тях безименна планета.
Дон така и не можа да разбере колко време му беше нужно, докато преодолее нараняващия мозъка му вихър на удара и да стабилизира главоломното им пропадане към повърхността на планетата. „Юпитер“ полагаше неимоверни усилия да изпълни командите му, но той разбра, че късметът им е приключил в мига, в който ударната вълна ги изрита в гравитационния кладенец. „Юпитер Две“ не беше предназначен да прониква в атмосфера. Конструкцията му изобщо не беше аеродинамична. Летеше надолу като камък.
Този кораб май никога повече нямаше да вкуси от вакуума. С тази къмпингова разходка щеше да се приключи в мига, в който се удареха в повърхността на планетата. Единственото, което все още го занимаваше, бе дали като паднат, всички те ще успеят да останат цели…
„Юпитер“ прониза облачния слой и ледена мъгла заскрежи прозрачния нос на мостика.
— Дърпай. Дърпай нагоре! — извика Джон Робинсън в ухото му. Дон изведнъж си спомни, че не беше сам.
— Нима? Да не се шегуваш? Благодаря — и той изгледа Робинсън. „Гений. Направо.“
Погледна през рамо към визьорната стена и изруга. Облаците се разделяха: планинската верига право пред тях му заприлича на острие на смъртоносна сабя, а върховете й бяха доста по-близо до рая, отколкото те се намираха в този момент.
Той рязко дръпна лоста и подравни стремглавия полет на „Юпитер“. Усети как корабът реагира на командата му с болезнена инерция. Маневрата сякаш се извърши на бавен кадър. Зави 90 градуса на бакборт, тъкмо навреме, за да процепи въздуха между два огромни каменни зъбера, преминавайки през проядения от глетчери проход, докато в същото време продължаваше да следва стремглавата си траектория към повърхността на планетата.