— Виждам чиста площадка отпред! — промълви той дрезгаво. — Дръж се! Това приземяване ще ни разтърси яко…
„Юпитер Две“ профуча над някакъв килим, наподобяващ лес от покрити със сняг дървета. Долната му част целуна зеления балдахин; върховете на дървесата избухнаха в пламъци при ослепителното триене от преминаването на кораба. Дон по-скоро усети, отколкото чу как „Юпитер“ загуби късчета от кожата си, когато дърветата одраскаха корпуса му.
Преминаха над дърветата само на около петдесет метра над повърхността и сега той видя чистото поле, което сензорите бяха засекли. Беше огромен, добре закръглен кратер, пълен с вода.
Не беше точно площадката, за която се беше молил. Но беше единствената възможна площадка за приземяване, която обстоятелствата му бяха предоставили. Трябваше да направи така, че да свърши работа… Той натисна ръчките и се хвана здраво за пулта, чу собствения си вик на предизвикателство и искрена радост да се надига от гърлото му, когато повърхността се надигна нагоре, за да го посрещне.
„Юпитер Две“ докосна водата и отскочи като косо захвърлено камъче… подскачайки веднъж, два, три пъти през чуждопланетното езеро, едва забавяйки скорост.
— Дръж се! — изрева Дон и сам изпълни командата си, когато корабът заора в отсрещния бряг, забивайки се с невъобразим трясък между заснежените канари и храсталаци и най-сетне спря, прикован сред скалите под стената на кратера.
Когато Джон отвори очи, всичко около него беше тъмно и притихнало. На сумрачната светлина на аварийното осветление той успя да различи противопожарните системи, бълващи със свистене добре отмерени дози химическа пяна. Веднъж и те да проработят…
Този път… Той вдигна ръце към главата си. Кризата беше потиснала чувството за погром в паметта му, докато времето нямаше никакво значение. Всичко, свързано с тази мисия… с живота им… беше напълно заличено от картата. Бяха видели и преживели толкова невъзможни неща за по-малко от едно денонощие, че той трудно можеше изобщо да повярва, че все още е жив… да оставим, че даже не бяха минали двадесет и четири часа.
Той се издърпа и се изправи. Очите му заоглеждаха залата. Ако нещо се беше случило със семейството му… „Боже мой, помисли си той. Какво ли не беше се случило?“ Вътре в него се надигна болезнена вълна на отчаяние.
Но не можеше да си позволи да се чувства изцеден. Носеше отговорност за всичко, което се беше случило. Трябваше да е силен, трябваше да преодолее всякаква слабост и страх. Семейството му зависеше от него.
И не само неговото семейство. Успехът на тази мисия, оцеляването на човешката раса.
Трябваше да съхрани контрола над себе си и над цялата ситуация. Баща му щеше да се справи.
Дон Уест изправи гръб на креслото си и потърка лице. Останалите започнаха да се съвземат. Джон се освободи от колана.
— Всички, по длъжности — извика той и се изправи, стегна се, надявайки се, че и те ще се справят, преминали през аварийния си тренинг, който практикуваха заедно от толкова време.
Морийн се изправи от седалката си и потърка врата си.
— Биологичният сектор все още диша — докладва тя мрачно.
— Медицински отдел на мисията — обади се Джуди. — Жива съм.
— И аз — звънна гласът на Уил. — Роботиката, искам да кажа.
— Видеомеханиката е ОК — рапортува Пени и малкото извънземно в ръцете и каза „блоп“ в знак на потвърждение.
— И аз съм жив — обади се Смит, въпреки че Джон не го беше питал, нито пък искаше да знае. — Жалкият повод за това нещастно пилотиране на майор Уест.
— Я да погледнем… — каза Уест, упорито не обръщайки внимание и на двамата, след което завъртя креслото си към командния пулт.
Джон си представи как би се отнесъл баща му към някой, толкова недисциплиниран като Уест; стисна челюст, след което тя изведнъж увисна.
Уест беше натиснал някакъв бутон върху пулта, с който размрази ледената кора по прозрачната стена на носа, и всички за първи път можаха наистина да погледнат новия свят, на който се бяха озовали.
— Ах, Дороти… — обади се Смит кисело. — Най-после се върна в Канзас.
Пред тях лежеше покритото със сняг легло на кратера и езерото, което той обграждаше. Тънката дъга на ръба на кратера, извисяващ се на тридесет метра над тях, отвеждаше погледите им към един далечен хоризонт, почервенял от светлината на залязващата двойка слънца.
Нов свят. Но не този, който бяха търсили.