Джон извърна поглед, неспособен да види каквато и да е хубост в тази гледка, нито да изпита благоговение от това, че е тук и е свидетел на всичко това. Погледна през рамо към Уест.
Уест беше зяпнал, без да мига, към залеза на двойното слънце. Джон се зачуди какво ли изобщо изпитваше този човек; дали си имаше и най-смътна представа колко скъпо бяха стрували действията му на всички тях.
Сега и да не знаеше, много скоро щеше да го разбере…
Шестнадесета глава
— Ти наруши пряка заповед…
Дон се изправи от студената скална издатина, където седеше сам и се отдалечи, изхвърляйки от ума си приказките на Робинсън и смисъла им. Над него безлунното небе беше изпълнено със съвършено непозната нему звездна схема. Снежната повърхност на този чужд свят поскърцваше при всяка негова стъпка. Пред него, зад мъглата на собствения му дъх, „Юпитер Две“ лежеше като изхвърлен на плажа кит под стената на кратера.
От това далечно разстояние огромният силует на „Юпитер“, техният подслон, изглеждаше странно нищожен и уязвим. Външните му прожектори водеха самотна, губеща битка с тъмнините на вселената. Дон пъхна изтръпналите си ръце дълбоко в джобовете на якето си и се запъти към кораба.
Спусна се през отворения входен люк и тръгна по коридора, отвеждащ към Машинното. Отривистите стъпки на Робинсън го следваха отблизо. Той разбираше, че само е отложил неизбежното.
Собствените му стъпки изведнъж отекнаха, когато влезе в машинната зала. Той забави крачка, когато се приближи до стената, заета от изтласкващото ядро. Горивният цилиндър се беше изправил пред погледа му. Индикаторът му показваше, че е зареден на половин мощност.
Джон се приближи до него и се спря. Двамата стояха заедно, но разделени един от друг, загледани в дисплеите. Знаеше, че гледката в този момент будеше в главата на Робинсън същите мисли, каквито се въртяха и в собствената му глава. И тези мисли съвсем не бяха от най-приятните.
— Около половината от материала на ядрото е изгорен — заяви най-сетне Дон. Тонът му беше напълно неутрален. Не забелязваше нищо друго, освен физическата близост на Робинсън. — Никога няма да можем да наберем достатъчно енергия, за да пробием гравитацията и да излезем в орбита.
— Аз ти заповядах да не включваш реакторите на този кораб — каза Робинсън и пристъпи в личното му пространство, отказвайки да бъде игнорирано присъствието му.
Дон се понесе из помещението, така или иначе пренебрегвайки го.
— Термоконтролът е нищожен — той посочи един от индикаторите на конзолата в Машинното. — А тази нощ ще стане доста студено — отново се премести и махна с ръце. — А освен това, кошът и колесникът не са вече нищо повече от разнебитен метал, годен за метални отпадъци. — Той вдигна рамене, отбягвайки визуалния контакт със събеседника си и отново се запъти към изхода.
Робинсън се изравни с него, хвана го за рамото и го завъртя.
— Недей да ми се измъкваш, когато ти говоря — изведнъж сякаш зад погледа на Робинсън се появи друг човек: мъж, който не допускаше никой да му отговаря с безразличие; който никога, заради никого не бе допуснал и грам неподчинение.
„За какъв, по дяволите, се смяташ, татенце?“ Дон се освободи от хватката му. Робинсън се отдръпна и се изпъна.
— По-спокойно, професоре — каза Дон и зае нападателна позиция срещу по-възрастния от него мъж. И двамата я знаеха тази игра на надмощие; а той самият беше първа класа в нея, още от петнадесетгодишна възраст. — Технически все още аз командвах.
— Не ми пробутвай това! — изстреля Робинсън в отговор. — Аз командвам тази мисия.
Дон се ухили.
— Виж какво, да не се обидиш… но ти си само един интелектуалец с почетен ранг. Никой не е имал намерение да ти възлага бойни ситуации.
Лицето на Робинсън се изчерви, разбрал, че противникът му в този двубой е спечелил точка.
— О, да, и ти се справи брилянтно, като ни отпрати да се разбием тук…
— Тези чудовища щяха да ни заплашват непрекъснато! — гласът му се задави, когато пред него изникна лицето на Джеб, вместо това на Робинсън… Лицето на Джеб, състарено с тридесет години; лицето на Джеб, изранено и кървящо… „Джеб беше дошъл чак дотук, за да го спаси, и беше загинал. Джеб беше най-близкият човек, който беше имал в живота си, почти брат. И беше искал само да ги измъкне обратно…“ — Трябваше да отсъдя сам — заяви той, гласът му отново стана леден и очите му пламнаха. — И ако трябва да отсъдя отново, щях да направя същото. По дяволите, от всички хора ти най-добре би трябвало да го разбереш! — „Ти, с твоя баща, герой от войните; ти със семейството, което обичаш…“ — Ако баща ти беше тук…