— … Затова се наложи да те дооформя с друга личност! Вложих своя ум в твоя.
— Аха — отвърна усмирилият се най-сетне Робот. — Това обяснява защо изпитвам тази топла тръпка, когато си помисля за бейзбол. С-ТР-АЙК! — извика той ентусиазирано. — Той е АУТ!
Уил се ухили.
— Ако това ти харесва, пъхни си го в диодите… — той произведе във въздуха пълна сладоледена фунийка и я огледа критично. — Пръчици! — изкомандва момчето. Бледозеленикавата топка на холограмата веднага се посипа с шоколадени пръчици. — Не — поклати неодобрително глава Уил. — Цветни пръчици — пръчиците послушно смениха цвета си във всички нюанси на дъгата. Той се усмихна доволно и подаде фунийката към нетърпеливо очакващата програма на Робота.
— Уа-а-а! — изненадано възкликна Роботът. — Пистачо! Чудесно… — Уил кимна и усмивката му се разшири по цялото лице. Доколкото помнеше, той беше единственото хлапе от всички, които беше познавал, което си падаше по пистачото. Сега най-после щеше да си има приятел, който харесва същите неща като него.
— Но… — прекъсна радостта му Роботът.
— Какво? — попита го разтревожен Уил.
— Робот се опита да унищожи семейство Робинсън — запита машинната програма, чийто синтезиран глас бе изпълнен с искрено объркване и отчаяние, — защо тогава Уил Робинсън спаси личността на Робота?
Уил изненадано погледна конзолата. Най-сетне отвърна:
— Предполагам, че понякога приятелството означава да се вслушаш в сърцето си, а не в разума си. — Той стана от седалката си и вдигна един от повредените кръгли диоди, които Пени му беше помогнала да подмени. Тогава си беше помислил, че диоди с такива размери щяха да направят главата ужасна…
— Сега ще ти създам ново тяло — усмивката отново се върна на лицето му. — Мама винаги ми казва, че трябва да се опитвам да си създавам нови приятели. — „А сега ще си създам такъв приятел, който дори ще разбира от шегите ми.“
Морийн стоеше край биоконзолата, а Джон и Дон Уест бяха от двете й страни и покорно слушаха обясненията й.
Бяха я последвали, без да промълвят нито дума. После седнаха в креслата като смъмрени ученици, когато тя ги уведоми, че няма да им обясни нищо, докато те не се изяснят помежду си, в нейно присъствие…
Тя съвсем смътно познаваше Дон Уест, и при това специалността й не беше психология. Но беше достатъчно възрастна, за да му бъде майка и бе отгледала три деца. Още по-дълъг беше бракът й с един твърде мълчалив мъж. И прекалено добре познаваше кога един човек се чувства наранен, а не иска да си го признае.
И при това не можеше да повярва, че Командването на Мисията е в състояние да им назначи един пилот, който е в състояние да извърши почти чудо, за да ги спаси от сигурна гибел, и след това за малко да ги убие от чисто безразсъдство.
Малко леко придумване, съчетано с искрената й загриженост, се оказаха достатъчни да го накарат най-сетне да проговори, макар и на пресекулки. През цялото време гледаше към нея, не към Джон, докато й говореше за холограмата на най-добрия си приятел, която беше видял… „единственият му истински приятел…, командващ кораба — сонда, дошъл, за да ги спаси. Тридесет години по-късно.“
Каза й за паяците — това, което беше видял да правят, „нападат собствените си ранени и ги изяждат живи…“, за това, което със сигурност бяха направили с екипажа на „Протей“ и за малко да направят със самия него.
После се загледа в дланите си, без да вдига повече поглед към нея, когато накрая призна защо беше превърнал „Протей“ в облак звезден прах.
Тогава тя протегна ръката си и нежно я постави върху неговите, стиснати върху контролния пулт; ръцете му бяха студени като лед.
Най-сетне тя погледна и към Джон. Той само поклати глава, потънал в мълчание.
Джон стана от стола си и пристъпи до нея. Потупа Уест по рамото, отривисто и приятелски. След което я прегърна и я целуна по косата.
Когато Уест най-после вдигна очи към тях, клепачите му примигваха учестено, а очите му сякаш бяха станали прозрачни като стъкло. В този първи миг на истинска връзка между тях тримата тя прочете в погледа му болка, загуба и смут, а после — безкрайни дълбини на облекчение… Той отново примигна и всичко това изчезна.
Дон поклати глава; лицето му си възвърна обичайната маска на наперено пилотско хладнокръвие.
Но поне най-сетне тримата отново бяха готови за работа.