В дневната изведнъж притъмня. Директорката също се разтопи. Тя беше само холограма, светлинно въплъщение на реалната й личност. Когато образът отново се уплътни, виртуалната й глава се очерта върху въображаемото тяло на Арнолд Шварценегер, чиито мускули потръпваха. Тя продължи гръмката си проповед, без да си дава сметка за саботажа.
Уил помисли какви нови фантастични съчетания да й придаде и се ухили. „Променящите се образователни форми…“, промърмори хлапакът и постави главата й върху полумършавото тяло на супермодела Туиги.
Отвън килера, в дневната, майка му се разсмя гръмко. Уил надникна през процепа на вратата и забеляза как лицето на майка му се изпъна, разбрала, че директорката си няма и понятие какво става. Майка му започна да обикаля из стаята и да поглежда крадешком зад канапета и в празни килери.
— Никак не е смешно, професор Робинсън — възрази обидената директорка. — Уили е страшно надарен. Малките му машинки на времето, макар да са чиста фантазия, са плод на много висок интелект.
Уил се свъси. Тялото на директорката придоби формата на горила.
Точно в този момент майка му рязко отвори вратата на килера. Светлината нахлу в тясното му скривалище и разкри тайните му занимания. Уил се ухили.
Мама поклати глава и на лицето й се изписа смесица от огорчение и смях.
— Стига с тези маймунски работи — каза мама, мъчейки се да си придаде сериозен вид, въпреки неудържимия подтик да се разсмее.
Уил сви рамене и зашари по клавиатурата. Сред дневната холограма на директорката отново се превърна в нея самата и тя продължаваше да дърдори, така й не разбрала за странните метаморфози, на които я бяха подложили.
— … Но момчето жадува за повече внимание. Знам, че животът ви точно в този момент трудно може да се нарече нормален, но все пак нямаше ли някаква възможност баща му да посети нашия панаир на науката?
Уил въздъхна и усмивката се стопи на лицето му.
Джон Робинсън погледна през прозореца на кабинета си сред високия купол на Космически център Хюстън и въздъхна. Откъм върха на тридесететажния стартов комплекс на Мисия Юпитер гледката беше панорамна. Оттук можеше да се види протегналият се чак до хоризонта под тъмното, дъждовно небе мегатрополис на Хюстън-Остин-Далас. Високо над него във въздуха се носеха огромни индустриални въздухочистители, подобни на странни кораби на чуждопланетна нашественическа армада.
Ако се обърнеше на сто и осемдесет градуса, той щеше да види същата гледка там, където Хюстън-Остин-Далас плавно преливаше в своя град-посестрима отвъд мексиканската граница. Но той погледна часовника си и съжали, че не можеше в този момент да се порадва на друга гледка. Най-много съжаляваше, че не можеше, поне днес, да си е у дома, със семейството.
„Но нали вършеше всичко това тъкмо заради семейството си.“ Това, което му се искаше точно сега, не беше толкова важно. Това, което му се искаше, трябваше да почака. Длъжен беше да не забравя за главното. И той излезе от кабинета и тръгна за пресконференцията на борда на „Юпитер Едно“.
Представителите на медиите вече бяха плътно изпълнили Машинното, когато Джон влезе в огромната и обикновено тиха зала. Той примигна, стреснат от ярките светлини и възцарилата се шумотевица. Зае мястото си пред огромния компютърен екран на Машинната зала и огледа морето от човешки лица и празните хуманоидни погледи на триизмерните видеокамери. Бдителните гардове на АЗОМАК обкръжиха множеството. Респектиращият черен цвят на военните им униформи очерта в недвусмислена рамка богатото многоцветие на пъстрите цивилни облекла на присъстващите. Плазмените оръжия в ръцете им говореха още по-недвусмислено на всеки гост, комуто би хрумнало да се държи неуместно.
Зад цялата тази репортерска гмеж Джон можеше да види внушаващата стабилност, лъсната до блясък ядрено-електронна двигателна техника — гладките аеродинамични очертания на дългообхватните горивни двигатели; техниците с червени барети, извършващи последни проверки на системите пред редицата екрани на огромния контролен пулт; и самия хипердвигател — сърцевината на това, за което беше мечтал през целия си живот.
— Професор Робинсън… — водопад от стотици единични гласове, всички произнасящи неговото име, изведнъж се вряза в мислите му. — Можете ли да потвърдите съобщенията, че снощи кораби на Новия Глобален Бунт са атакували Хипергейт? Затова ли се бърза с мисията?