Беше проумял истината — Вселената в своята дълбока същност представляваше една цинична шега. Човечеството беше, и винаги е било непоправимо зло… А той самият беше най-злият човек сред живите.
Всичко, което беше ценял, се оказваше безсмислено след това… всичко, освен, колкото и да звучеше извратено, собственият му живот. Беше използвал внезапно споходилото го богатство, за да изкорени и най-малката следа от доказателство, която можеше да разкрие неговото престъпление; всяка следа от собственото си съществуване. Беше си създал нова самоличност. Животът му беше започнал отново.
Единственото, от което не можа да се измъкне никога, бе това, в което сам той се беше превърнал.
Идеалистични нещастници като Робинсънови нямаха никакъв шанс сред реалната вселена, такава, каквато той я познаваше… нито пък такива арогантни и невежи подобия на звездни пилоти. Уест беше виновен, Уест и никой друг, за това, че сега стоеше прикован към този забравен от бога чужд свят, вместо да блаженства в някое скрито райско кътче на Земята…
Сдържам болката си, беше му казал Уест. Но Уест все още не знаеше истинското значение на тази дума. Никой от тях не я знаеше. Все още.
„Твоята болка, майор Уест — промърмори си Смит, докато се заемаше да преправя болта, — едва сега започва.“ Все още имаше и други деца на този кораб, истински. Също както имаше и роботи…
Той се спря за миг и се почеса по гърба. Раната, която беше получил, докато се измъкваха от паяците, все още го сърбеше и пареше. След като се отървеше от хората, щеше да се отърве и от това досадно домашно животинче.
Джуди седеше сама в пилотското кресло на мостика. Увита в термалното одеяло, отпиваше студена вода и се взираше в чуждопланетната нощ. Не си спомняше кога за последен път беше яла, но изглежда нямаше апетит за повече. Уви с пръст кичур от разпусната над челото си коса и започна да го усуква. Беше си оставила косата спусната така, защото с нея й беше малко по-топло, а освен това по този начин се чувстваше отново като малко момиче.
Още някой се появи на мостика. Тя се извърна за миг и забеляза изправилия се на прага Дон Уест. Той погледна през нея към звездите на стената.
— Светла звездице, ярка звездице… — зарецитира пилотът.
Тя отново погледна към небето.
— Милион непознати звезди и само едно желание — промърмори тя, а дъхът й се превръщаше в бяла пара от студа. — Желая да сме си вкъщи.
Дон се приближи и седна в креслото на помощник-пилота, кимайки, сякаш това беше и собственото му най-сърдечно желание. Тя внимателно огледа лицето му, осветено от звездите, и забеляза колко много белези личаха сега по него. Усети, че сърцето й заби някъде в гърлото й, както ставаше всеки път, когато поглеждаше към него… сякаш собственото й сърце или някоя друга настоятелна част от тялото й разсъждаваше със собствения си разум.
„Но това беше лице на един непознат.“ Тя отново извърна поглед към нощта навън.
— Никога не съм допускала, че едно небе може да изглежда толкова чуждо — наруши тя тишината. — Наистина сме изгубени.
Уест я погледна, но очите му бяха някак далечни.
— Когато първите морски пътешественици обиколили земния глобус и видели едно съвсем ново небе, си помислили, че са прекосили края на Земята — промълви той тихо. В гласът му имаше нещо, което досега не беше доловила. — Но всъщност те са били само на ъгъла.
Тя се усмихна, благодарна и изненадана.
— Ние само ще закърпим платната и ще оставим вятъра да ни отведе у дома — каза тя. — Нали, майоре?
Той също се усмихна, почти несъзнателно, и отново погледна към звездите.
— И така, онези първи моряци открили познати форми сред звездите, за да направят небесата по-дружелюбни, да им помогнат да намерят своя път… — той се изправи и се приближи до стената. — Така са възникнали съзвездията.
С пръста си той отбеляза точици по влажния слой на кондензиралата от дъха му пара и започна да ги свързва като в детска книжка за рисуване. Тя гледаше удивена как започна да се оформя странно позната й физиономия.
— Порки — обяви той весело. — Мъдрата и силна Свиня.
Тя се засмя радостно, стана й се приближи до него край прозореца. Духна към повърхността му и започна да рисува.
— Ето го големия клепоух Бъни… Бъгс. — Погледна отново към рисунката си и се усмихна. Обърна очи към него, все още усмихната. — Как успя да ни докараш дотук… това си беше страхотен полет. — Майка й беше разказала останалата част от историята; това, което той сам беше преживял. Дощя й се да му каже нещо повече, но замълча неуверено.