Усмивката на Дон се стопи и тя се зарадва, че не го стори, а после отново се разшири, когато надникна в очите й. Стоеше твърде близо до нея. Наведе се още по-близо.
Джуди усети как тялото й само се накланя към неговото, докато устните й се оказаха почти върху неговите; сякаш самото му съществуване тук действаше като магнит, привличаше…
— Е, в моята каюта или в твоята? — попита той.
Джуди се отдръпна й невярващата й уста увисна.
— Моля…?
Дон се ухили, вдигна рамене и изправи стойка.
— Не се прави на свенлива. Ние сме единствените мъж и жена на подходяща възраст в цялата галактика. Какви по-убедителни основания са ти нужни?
Тя зарови в очите му, за да намери истинското човешко същество, което беше видяла само преди секунди. Но Дон беше избягал като изплашен котарак. Пилотчето отново се беше овладяло.
Джуди се облегна на командния панел.
— Значи предлагаш да свършим с любезностите и да преминем по същество…? — попита го тя спокойно.
Той пристъпи към нея и този път й се наложи да овладее подтика си да не отстъпи назад.
— Ама и езикът ти си го бива, докторе.
Тя се усмихна изкусително.
— Ще ми покажеш ли как боравиш с щурвала си…?
Той се ухили широко.
— … Аха.
Тя наведе глава и прокара ръка по повърхността на контролния панел, пускайки косата си да се разстеле по рамото й, след което усмивката й го прониза.
— Направо тук? Върху тази конзола?
Сега лицето му се озова върху нейното, устните им бяха само на един дъх разстояние.
— О, тук би било страхотно — прошепна той. Той затвори очи, устните му… „о, толкова сладки за целувка устни…“ се разтвориха да ги целуне.
Ръката й се сви около чашата с вода. Тя я обърна върху лицето му. „Малък студен душ.“
Дон се задави. Очите му се отвориха широко и се заслепиха от капещата по лицето му вода.
Когато ги отри и погледът му се изчисти, тя вдигна празната чаша.
— Джойстикът ти май увисна… — и тя го чукна по мокрия нос. Стана от креслото си, смигна му и тръгна към изхода.
— Страхотна техника, майоре — измърмори той на себе си, отривайки с длан навлажнените си вежди. — Наистина.
Джон включи автоматизираните системи за сигурност и влезе в стаята при жена си. Морийн седеше на края на леглото, увита в термалните одеяла и решеше косата си… подготвяйки се за първия им нощен сън в този чужд свят. Думата „дълъг“ изобщо не можеше да определи точно този ден, помисли си тя разсеяно. Но пък думите, които можеха да го опишат, все още не бяха измислени.
— Уил те търсеше — каза Морийн.
Той кимна, превит от тежестта на собствената си умора, и приседна до нея.
— Пратих го да спи — потърка очи и слепоочията, които го боляха. — Сега пък е решил, че може да възкреси робота. Иска да остане цяла нощ и след това да ми покаже творението си… — той въздъхна, прииска му се Уил да е пораснал вече достатъчно, за да може добре да разбира кои неща са по-важни за него.
Морийн остави четката си.
— Странни същества сте вие, мъжете — промълви тя с онзи тон, който й беше така присъщ. — Непрекъснато се мъчите да не приличате на бащите си… и накрая повтаряте същите грешки.
Думите й му прозвучаха като пушечен изстрел и сякаш всичко преживяно в този ужасен ден се срути върху него.
— Не можем да се измъкнем от тази планета, да не говорим да се върнем на курса! — каза той сърдито. — И нямам време за… — дрямката го отнесе.
Морийн извърна поглед встрани, прехапала език, за да не му отвърне. Когато отново го погледна, долови съжаление в очите му. Вдигна ръка и започна нежно да масажира врата му.
— Джон, просто го изслушвай… — каза му тя. — Няма значение какво точно казва. Просто го слушай. Понякога, поне в очите на своите бащи, малките момчета трябва да бъдат първи.
Джон я обгърна с ръка и я притегли към себе си. Знаеше не по-зле от нея, че думите й за неговия баща го засягаха толкова, защото бяха верни. Винаги се беше клел, че няма да постъпи като него; че ще постави на първо място семейството си и че ще спази това свое обещание. Нали тъкмо заради това бяха тръгнали заедно на това пътешествие…